Един ден от залеза на света [bg]

— Мама.

— Така го произнася Карп — и си тананика.

— Горкият човек.

— Той е добре. Все трябва да се връща в хубавата болница, с всичките хубави лекари, с всичките им хубави лекарства и електрически апарати. Погрижи се за себе си. Не го мисли Карп. Ти при какво трябва да се върнеш?

— Мама.

— Добре де, при какво трябва да се върнеш?

— При мама и татко? При тях ли трябва да се върна? При горката ми стара майка и бедния ми млад баща? През хиляда деветстотин и пета, когато пристигнал в този град и вървял по тези улици, той е бил едва на трийсет и една години. Шест години по-късно починал в Калифорния, един човек, с когото никога не се срещнах. Трябва да се върна в хотел „Грейт Нодън“, това е.

— Той не е изискана болница за съмнителни луди.

— Той е занемарен хотел за истински луди. Те просто не знаят, че са луди. И ти не знаеш, че си луд, докато търчиш из Юта като породист заек — в двуреден син костюм от шевиот.

— О, аз знам, че съм луд — рече Зак. — Луд за успеха, който най-сетне постигнах, за успеха, който съм заслужил… който заслужавам, на който имам право, за който работих. Само аз и малкият брат на жена ми в бараката ни някъде там. Редуваме се в готвенето и чистенето. Доволен съм, че не ми провървя в града. Радвам се, че съм там, с гърмящите змии. Разбирам ги. Предпочитам ги.

Зак посочи хората по Бауъри, които стояха на групи и си говореха.

— Ти смяташ ли ги тия за хора? — попита той. — Те са отрепки. Те са мръсни — в очите, устата, червата, в душите си, мръсен е начинът им на мислене, начинът им на живот. Те са боклуци. Но те дори не са чист боклук, като боклука в Юта. Тия са хора от клоаките. И не забравяй, че съм бил беден през по-голямата част от живота си. Някога да си ме виждал мръсен? Наистина съм луд. Луд съм за Господ.

— За кого?

— Чу ме правилно. Нима мислиш, че бих могъл да успея, ако не вярвах?

— Тези хора също вярват.

— Те вярват във виното. Вярват в евтината бира. Вярват в ментетата. Вярват в бягството. Вярват в смъртта. Аз вярвам в живота. На този свят съм с една цел — да живея. Да живея като човек, не като червей.

— Мама.

Зак внезапно подскочи — раз, два.

— Не съм те виждал да правиш това от трийсет и пет години — рече Йеп.

Зак пак подскочи — раз, два — един добър скок и после две крачки във въздуха.

— Какво те кара да правиш това?

— Животът, човече. Животът в мен. Светият Божи живот в мен.

— Направи го, защото искаше да стане весело.

— Разбира се, че го направих затова. Не мислиш ли, че смехът е част от светия Божи живот?

— Може би е трябвало да се пробваш в балета вместо в операта.

— Най-големите тенори са винаги ниски мъже, като мен. Аз съм певец, не танцьор. Просто обичам да правя това.

Зак пак подскочи.