Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
Елфът наблюдаваше затворниците, докато хората му ги завързваха и товареха върху гърба на пантерите. Каквото и да бе очаквал лорд Ксавиус, със сигурност не бяха тези двамата. По-слабият, който бе успял да направи последната магия, приличаше смътно на нощен елф, но кожата му беше бледа, почти бяла. Другият, очевидно по-млад и много по-силен магьосник… Варо’тен не знаеше какво да мисли за него. Не че се различаваше чак толкова от нощните елфи, но… явно не беше такъв. Не приличаше и на никое друго същество, което ветеранът беше виждал.
— Няма значение, лорд Ксавиус ще разбере всичко — промърмори си той. — Дори ако трябва да ги нареже на парченца или да ги изпече живи, за да стигне до истината…
Каквото и решение да вземеше съветникът, добрият лоялен капитан Варо’тен щеше да е на своя пост, за да помогне със своя опит.
Шест
Когато Малфурион се върна в дома си близо до яростните водопади отвъд големия елфски град Сурамар, сърцето му беше натежало от притеснения. Беше избрал мястото заради тишината и непроменената природа около хълмовете. Никъде другаде не чувстваше такова спокойствие, освен може би в скритата сред дълбоките гори градина на Ценариус.
Ниско и кръгло, убежището му бе изградено от дървета и пръст и по този начин контрастираше ярко с жилищата на повечето нощни елфи. Той не харесваше крещящите цветове, които показваха жаждата на народа му да се съревновават едни с други по бляскавост. Неговият дом носеше шарките на земята и живота, горското зелено и богатото кафяво на земята, а също и техните многобройни отсенки. Опитваше се да се адаптира към обкръжението си, а не да го променя към себе си, както правеха неговите сънародници.
Но тази нощ къщата на Малфурион не му носеше успокоение. Мислите и виденията, които преживя, докато пътешестваше из Смарагдовия сън, бяха яростно ярки в главата му. Бяха отворили врати във въображението му, които той отчаяно искаше да затвори отново, но знаеше, че няма да успее.
— Виденията ти в Смарагдовия сън могат да означават много неща — настоя Ценариус. — Независимо колко явни може да изглеждат. Дори това, което мислим за истинско, като видението на Зин-Азшари, може и да не е такова, защото земята на сънищата играе собствени игри с ограничените умове…
Малфурион обаче знаеше, че полубогът просто се опитва да го успокои, защото това, което нощният елф видя в Съня, беше истина. Усещаше, че Ценариус всъщност е не по-малко притеснен от ученика си заради безотговорната магия, която се създаваше в двореца на Азшара.
Силата, която призоваваха Аристократите… за какво ли можеше да им послужи? Не усещаха ли колко е напрегната тъканта на реалността около Кладенеца? Все още не можеше да си представи, че кралицата наистина може да намери извинение за подобно невнимателно и вероятно унищожително начинание… но въпреки това Малфурион не успяваше да се отърси от сигурността, че тя е също толкова част от това, колкото всеки от подчинените й. Азшара не можеше да бъде обикновена фигурантка. Тя наистина управляваше, даже арогантните Аристократи.
Той се опита да се върне към ежедневните си занимания с надеждата, че това ще му помогне да забрави тревогите си. В дома на младия елф имаше само три стаи — поредният пример за простотата на избрания от него начин на живот, сравнен с този на други. В едната се намираше леглото му и няколко книги и свитъци, свързани с природата и моментните му увлечения. В съседната, близо до дъното на къщата, стоеше килерът и малка гола маса, където си готвеше.
Малфурион считаше и двете стаи за най-обикновена необходимост. Третата, общата стая беше неговото любимо място. Тук, където лунната светлина нощем озаряваше всичко и откъдето можеха да се видят блестящите води на водопадите, той обичаше да сяда в центъра и да медитира. И сега седеше в нея и докато отпиваше глътки от любимия на расата си меден нектар, преглеждаше записките си и се опитваше да разбере това, на което го бе научил Ценариус в предишните уроци. Тук, край малката масичка от слонова кост, където понякога сервираше храна, той се срещаше с Тиранде и Илидан.
Но тази вечер те нямаше да дойдат. Тиранде се беше върнала в храма на Елун, за да продължи собственото си обучение, а близнакът на Малфурион напоследък предпочиташе безредицата на Сурамар пред спокойствието на гората. Още един признак за нарастващите различия помежду им.
Младежът се облегна в стола си, а лицето му блестеше на лунната светлина. Затвори очи с надеждата, че така ще успокои нервите си…