Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

— Знаеш колко много обичам тази поредица. — В забележката на Бетингър имаше съпричастност.

— Рубинщайн смята, че наистина ще привлекат вниманието.

— Не се съмнявам.

Алиса изпи остатъка от сока, оставяйки множество парченца от плода, които бяха залепнали по вътрешната страна на чашата.

— Смяташ, че няма да се продават?

— Не искам да кажа това — Бетингър разтвори ръце. — Не познавам света на изкуството в Чикаго, но серията е страхотна.

— Но…

— Провокативни са. Карат хората да се чувстват виновни или гневни, а може би и двете заедно. Повече подхождат на музей, отколкото на банкерски апартамент, където ще висят до някоя седемдесет и два инчова плазма и снимките на русокоса красавица, която се усмихва по един и същи начин на всяка от тях.

Алиса се усмихна.

— Чакам с нетърпение да се запозная с музейния уредник, който е на твоето мнение.

— И това ще стане. — В гласа на Бетингър нямаше и капка съмнение. Вярата му в изкуството на неговата жена беше безпределна. — Рубинщайн не смята ли, че са прекалено мрачни?

Алиса си наля още сок.

— Не е сигурен, но дори и да не се продадат, ще ми създадат име сред неговите клиенти.

— На които после ще предложи по-смилаеми произведения от същия творец?

— Такъв е планът. — Жена му направи гримаса, докато поглъщаше стипчивата напитка.

— Ще раздразни подходящите хора, но без да стига до крайности.

— Точно така. — Алиса подаде чашата на мъжа си. — Можеш да изпиеш останалото.

— Не знам дали ще оцелея.

— Има и по-гадни начини да умреш.

Бетингър гаврътна остатъка от горчивия сок.

— Направо като киселина.

— Наистина ли?

В съседното помещение се затвори врата и детективът погледна към коридора.

— Гордън.

— Да?

— Вечерята ще е в седем и половина.

— Добре.

— Ако закъснееш, цяла седмица ще миеш чиниите.

— Спокойно, полицай.

— Ела тук.

Стройният петнайсетгодишен юноша със сънливи очи изпълни рамката на вратата и извади бяла слушалка от дясното си ухо.

— Да?

Гласът му беше сърдит.

— Готвил ли си някога вечеря за нашето семейство?

— Не.

— Смяташ ли, че е лесно?

Гордън се замисли за някой дързък отговор, преценявайки в ход дали може да си позволи да подразни баща си.

— Знам, че не е лесно.

— Не ме карай да те наказвам, все едно си десетгодишен. Уважавай и оценявай това, че майка ти работи толкова много, за да можем да се храним добре и здравословно.

— Оценявам го. Тя готви страхотно. — Изглежда желанието на Гордън за бунт се беше изпарило.

— Трябва да я поздравиш.

По лицето на момчето се изписа объркване.

— Бременна ли е?

Алиса се изкиска. Макар да беше много запазена и с младежки вид четирийсет и шест годишна жена, смехът й прозвуча така, сякаш излизаше от гърдите на бял старец, страдащ от плеврит.

— Картините на майка ти ще бъдат изложени в престижна чикагска галерия.

— Наистина? — лицето на Гордън се проясни. — Това е яко. — Той извади втората слушалка от другото си ухо и закрачи по балатума, за да прегърне майка си. — Изглежда имат по-добър вкус от онези в Аризона. По-интелектуален.