В долината на смъртта

5. При марикопите

Утрото се сипваше и когато Олд Файерхенд и Сам Хокинс се бяха спуснали по клисурата и пред тях се ширна равнината, денят напълно настъпи.

Яздеха все на юг, за да опишат една широка дъга. След два часа Силвър сити им остана отдясно и те завиха на запад, после вече обратно на север, докато се натъкнаха на реката. Олд Файерхенд вкара коня си с един дързък скок във водата и спря едва на другия бряг. Сам Хокинс го последва незабавно със своята Мери.

— Ако не съм се заблудил в сметките си — рече Олд Файерхенд, — червенокожите вече не може да са далеч. Така че нека слезем от животните и ги скрием в този удобен храсталак!

Той разбута шубрака, поведе коня си вътре и го върза. Сам последва примера му. След като всички следи бяха заличени, Олд Файерхенд закрачи напред — все покрай реката и през храстите. Грижливо отбягваха да оставят следи. Траперът тъкмо разделяше два храста, за да продължи, ала изведнъж се дръпна рязко назад и остави клонките да се плъзнат нагоре.

— Какво има? — попита Сам.

— Индсмани.

Двамата клекнаха да се огледат през храста. Реката тук се врязваше в брега. До самия бряг, но от другата страна на заливчето, седяха поне дузина червенокожи. Те не клечаха вкупом, а в една линия край водата, и с всеотдайност се посвещаваха на благородния занаят въдичарство. Лицата им бяха изрисувани с цветовете на войната и от тях Олд Файерхенд разпозна, че наистина се касае за марикопи. Те са родствена част от индианците юма и са извънредно войнствено племе.

— Well, знам къде съм. — прошепна Огнената ръка на спътника си. — Индсманите изглежда бивакуват точно зад този залив. Ако искаме да стигнем незабелязано до тях, трябва да направим един завой. Най-добре ще е да се върнем до мястото, където оставихме конете и да приближим червенокожите изотзад.

— А ако бъдем забелязани?

— Открият ли и двама ни, то не можем да сторим нищо друго, освен да гледаме час по-скоро да се доберем до животните си и да офейкаме. Бъде ли видян само единият, той ще се отдалечи, но не в посока на животните, защото така би отрязал ездата на другия. Впрочем ние навярно ще останем заедно или поне толкова наблизо, че при всички случаи можем да си кажем някоя дума как да се държим. Ела сега!

Те се запромъкваха обратно, минаха край животните и поеха в голям завой около залива. Същевременно не забравяха най-старателно да заличават следите си.

Край водата имаше най-напред едно много широко пространство от храсталак, после следваше висока гора, която се състоеше изключително от дървета, наричани в Запада дийпбренг или грейтлийф. Понякога им казват също стрейтуудс. Тези изрази означават: нискоклонни, големолистни и правостеблени дървета. От тези имена и без повече подробности може да се създаде представа за конструкцията на исполините на тази широколистна девствена гора. Те са с внушителна височина и дебелина. Клоните им започват още на два фута над земята. Главните клони често надвишават дебелината на човешко тяло и се отдалечават от дървото в перпендикулярна, права като опънат конец посока, така че човек лесно може да върви по тях като въжеиграч. Листата приличат по форма на тези на нашите орехови дървета, но са значително по-големи и образуват един много гъст шумак. Този вид дървета наистина никога не растат близо едно до друго, клоните им обаче достигат представителна дължина и клонакът на едно дърво често се разпростира в този на другото. Ето как една такава гора образува с нейните различни слоеве клони един гъст, многоетажен покрив, под който човек, вярно, не може добре да върви поради ниските клони, но в замяна намира отлично убежище срещу дъжд и… откриване.