![Андромеда [A for Andromeda - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Андромеда [A for Andromeda - bg]
- Автор: Хойл Фред, Эллиот Джон
- Серия: Андромеда #1
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Юлиана Цветкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Андромеда [A for Andromeda - bg]». Краткое содержание книги:
Нов радиотелескоп, проектиран от младите учени Джон Флеминг и Денис Бриджър, под ръководството на професор Ренйхар, е издигнат в Болдършо Фел. Непосредствено преди официалното му откриване, телескопът улавя сигнал от далечната галактика Андромеда. Изследвайки сигнала, Флеминг разбира, че това е информация, която съдържа проект и данни за създаването на сложна изчислителна машина. Британското правителство разрешава строежа на този свръхкомпютър във военната база Торнес в Шотландия. Към екипа в Торнес се включва и биолога Маделин Доней, която получава от машината всички необходими данни за създаването на жива клетка. Създавайки живо създание по инструкциите на машината, Флеминг започва силно да се съмнява в целите, с които е изпратен космическия сигнал от Андромеда.
Когато тя въведе обратно в компютъра и тия данни, той започна да задава нови въпроси. Предложи формулите на множество различни структури на белтъчна основа и очевидно искаше още информация за тях. Доней включи в работата и катедрата си в Единбург. На своя глава въведоха в машината всичко, което знаеха за образуването на клетките. До Нова година компютърът им даде молекулярната структура на хемоглобина.
— Защо пък хемоглобин? — попита Джуди, която я бе последвала в Единбург, опитвайки се да разбере какво става.
— Хемоглобинът в кръвта снабдява мозъка с енергия.
— Предложи ви го като една от няколко възможности, така ли? — попита Рейнхарт. Тримата се бяха събрали в кабинета на Доней в една от старите сиви университетски сгради, защото им беше казала, че иска да знае решението на министерството.
— Да — отвърна тя, — както преди. И ние въведохме информацията.
— Значи вече знае как функционират мозъците ни.
— Сега знае много повече от това.
Рейнхарт се поглади по брадичката с малките си пръсти.
— Защо ли иска да знае?
— Флеминг ти е повлиял, нали? — укорително рече Доней. — Той нищо не «иска да знае». Дава логически отговори според информацията, която въвеждаме и тази, която вече притежава — това е изчислителна машина.
— Това ли е всичко? — Колкото и малко да знаеше, Джуди споделяше подозренията на професора.
— Хайде да разсъждаваме като учени, а? — каза Доней. — А не като мистици.
— Професор Рейнхарт, вие…?
Рейнхарт се почувствува неловко.
— Флеминг би казал, че машината иска да знае срещу какъв разум е изправена… що за компютри сме ние, колко са големи мозъците ни, как ги поддържаме, къде са разположени.
— Ако питате мен, младият Флеминг е болезнено чувствителен — каза Доней. Тя махна с ръка към лавиците с натрупаните по тях ролки от принтера. — Сега имаме толкова много материал, че не можем да си вдигнем главите от работа, обаче аз предполагам за какво е всичко това, ето защо имам нужда от вас. Мисля, че той ни е дал основната структура на живата клетка.
— Какво?
— Това обаче не ни върши особена работа. Имаме огромно количество данни, които са прекалено сложни, за да можем да ги разгадаем някога.
— Защо?
— Погледнете колко са само! Ние можем да разпознаем отделни малки части от хромозомната структура, но ще ни трябват години, за да анализираме всичко това.
— Ако именно това се иска от вас.
— Какво искаш да кажеш?
Рейнхарт отново се поглади по брадичката. Джуди забеляза, че пръстите му имат трапчинки. Дори когато не беше сигурен в областта на теорията, той излъчваше спокойствие и благородство.
— Искам да говоря с Флеминг и Осборн — рече той.
Най-после той ги събра в кабинета на Осборн. Вече притежаваше всички възможни факти и сега искаше действия. Флеминг изглеждаше остарял и отпуснат, сякаш някаква пружина в него се беше счупила. Лицето му беше подпухнало, очите — кръвясали. Осборн се облегна изискано и заслуша Рейнхарт.
— Професор Доней е стигнала до нещо, което, изглежда, е детайлната хромозомна структура на клетката.
— На живата клетка ли?
— Да. Това е нещо, което не знаехме преди — реда, в който са подредени молекулите на нуклеиновите киселини.
— Което значи, че на практика можем да изградим клетка?
— Ако използуваме компютъра като ръководител и ако успеем да направим химически апарат, който да изпълнява инструкциите му, и да създадем синтезатор на ДНК, тогава мисля, че можем да започнем изграждането на жива материя.
— Точно това биолозите се стремят да постигнат от дълго време, нали?
— Наистина ли ще го оставите да създаде жив организъм? — попита Флеминг.
— Доней иска да опита — каза Рейнхарт. — Флеминг не иска. Какво да правим?
— Защо не искате? — небрежно попита Осборн Флеминг, като че ли ставаше дума за нещо незначително.
— Защото действуваме по принуда — уморено изрече Флеминг. — Повтарям го, откакто построихме проклетата машинария, не мога да открия нищичко, което да ме накара да мисля иначе. Маделин Доней си въобразява, че човек може да го използува просто като лабораторно оборудване — тя е една весела оптимистка. Ако иска да си играе със синтеза на ДНК, нека си стои в университета и си играе там. Не й позволявайте да използува компютъра. В случай че ви се наложи, най-малкото първо изтрийте паметта.