Хари Потър и огненият бокал

— Дами и господа… добре дошли! Добре дошли на финала на четиристотин двайсет и второто Световно първенство по куидич!

Зрителите закрещяха и заръкопляскаха. Хиляди знамена се развяваха, а мелодиите на националните химни се преплитаха и смесваха с останалата глъчка. На огромното табло срещу тях се бе изчистила последната реклама (Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бот — Вкусът на всяко бобче е въпросче!) и там вече пишеше: БЪЛГАРИЯ — НУЛА, ИРЛАНДИЯ — НУЛА.

— А сега, без повече церемонии, позволете ми да ви представя… талисманите на българския отбор!

Цялото аленочервено множество в дясната страна на трибуните ревна одобрително.

— Чудя се кого ли са довели? — наведе се напред господин Уизли. — Ооо! — Той свали очилата си и припряно ги забърса в наметалото си. — Вийли!

— Какво е вий… — поиска да разбере Хари.

Като отговор на въпроса му сто вийли се плъзнаха грациозно на игрището. Това бяха жени… най-красивите жени, които Хари бе виждал през живота си… но те не бяха… невъзможно бе да са… човешки същества. Хари недоумяваше какви са те всъщност, от какво блестеше кожата им с такава ярка лунна светлина и как ли златистобелите им коси се разперваха като ветрила зад тях дори без полъх на вятър… Но после зазвуча музика и Хари престана да мисли какви са, всъщност спря да мисли за каквото и да било.

Вийлите затанцуваха, съзнанието на Хари някак напълно се избистри и го обхвана блаженство. Най-важното нещо на света бе да не откъсва очи от вийлите, защото ако спрат да танцуват, щяха да се случат ужасни неща…

Сред вихъра на все по-шеметния им танц в замаяното съзнание на Хари се спуснаха в гонитба налудничави неясни мисли. Прииска му се точно в този момент да извърши нещо наистина изумително. Хрумна му да скочи от ложата… но дали това би било достатъчно впечатляващо?

— Хари, какво правиш! — сякаш отдалеч достигна до него гласът на Хърмаяни.

Музиката спря. Хари мигна. Беше прав, стъпил с единия крак върху парапета на ложата. До него Рон бе замръзнал на място в поза на скачач от трамплин.

Гневни крясъци изпълваха стадиона. Тълпата искаше вийлите да продължат танца си. Хари също. Той, разбира се, щеше да вика за България и замаяно се питаше защо ли на гърдите му бе закачена голяма зелена детелина. В същото време Рон разсеяно късаше детелините от шапката си. С лека усмивка господин Уизли се наведе към него и дръпна шапката от ръцете му.

— Ще ти потрябва — обясни той, — когато Ирландия си каже думата.

— Ъъъ… — Рон наблюдаваше с отворена уста вийлите, наредили се отстрани до игрището.

Хърмаяни шумно изрази неодобрението си. Тя се протегна, дръпна Хари обратно на стола и каза:

— Стига вече!

— А сега… — изрева гласът на Людо Багман. — Нека с вдигнати магически пръчки да приветстваме талисманите на националния отбор на Ирландия!

В следващия момент огромна зеленозлатиста комета влетя на стадиона. Направи една обиколка, раздели се на две по-малки комети, всяка от които се стрелна към головите стълбове. Изневиделица на игрището се появи дъга и свърза двете кълба от светлина. Тълпата ооохкаше и ааахкаше, сякаш се пръскаха фойерверки. После дъгата избледня, кълбата от светлина се доближиха отново и се сляха. Те образуваха огромна трептяща детелина, която се извиси в небето и се зарея над трибуните. От нея заваля нещо като златен дъжд…