Светлина в мрака

Разбира се, че имаше.

Тя дръпна връвта на грубия си сукман и прокле схванатите си пръсти. Трябваше да разреши на Брони да остави свещта. Сега щеше да си посгрее ръцете на пламъка. Ако имаше малко по-голям опит, тя щеше да знае, че несръчността й се дължеше не на студа, а на нервите.

Не беше ядосана. Как можеше да бъде? Лейди Сора беше известна с вечното си спокойствие, с неустрашимостта си пред трудностите, със здравия си разум. Никой не можеше да си я представи разтреперана, стискаща зъби, освен ако не беше от студ. Тя не беше ядосана.

Сукманът й се смъкна на пода под тежестта на мокрия подгъв. Някаква неясна скромност я накара да задържи ризата. „Защото това всъщност е бельото ми“, каза си тя, и защото тя винаги спеше с нея. Не се реши да свали долната си дреха с дълги ръкави и шнур около врата. За да й бъде топло, разбира се.

Като се сгуши отстрани до Уилям, тя се намести на твърдия сламеник и придърпа косата си през рамо. Раздели я на три части, сплете я бързо и изкусно и я завърза с хубавата синя панделка. Повече не можеше да отлага. Сора се пъхна под завивките и бързо се зави, за да не избяга отделената от тялото му топлина. Обърна се с лице към него, пъхна ръка под главата си и започна да я свива и отпуска, докато се затопли.

Независимо, че беше ударен по главата, Уилям беше здрав. Легнал по гръб, с глава обърната на една страна, той хъркаше дълбоко, силно и енергично. Сора потрепери от звука. Без значение беше, че нямаше да може ла заспи. Той беше тук, беше жив и ако се събудеше, без да помни нещо от миналото, или с болка в лявото си рамо, е, за това ще му мислят на сутринта.

Ще й бъде по-топло, ако се долепи до него. Тя пое дълбоко дъх, изпусна го бавно и се усмихна на собственото си малодушие. След това събра целия си кураж, протегна крак и допря пръст до крака му.

„Един пръст, каза си тя, не е грях“. Краката й бяха студени. Винаги са били студени, дори пред пламтящия огън в голямата зала. Независимо че хапещият мраз отдавна си беше отишъл, камъните на замъка излъчваха студенина. Тук, в тази стая, не гореше огнище и студът пронизваше костите й. Глупаво беше да мръзне.

Какво лошо можеше да има в това? Пръстът й се движеше по прасеца му, проправяйки си път през меките косми, които покриваха крака му от коляното до глезена. Тя продължи внимателното си проучване, най-напред с пръста, а после с цяло стъпало. След това бавно и предпазливо пъхна замръзналите си крака между неговите.

Не е никакъв грях, увещаваше тя сама себе си, да се доближи малко по-близко, за да стопли по-добре краката си. Кожата й беше настръхнала, струваше й се, че колкото по-силно усещаше неговата топлина, толкова по-голям ставаше студът навън. Ленената й риза я защитаваше от непосредствения допир до кожата му. Вярно, тя беше порочна, но само малко. А той беше толкова топъл. Доближи гърди до ръката му. Усещането я окуражи, тя се притисна до него и за известно време остана неподвижна. Беше й приятно да е близко до него. В действителност беше прекрасно. Тя потъна в блажената топлина, излъчвана от голямото му силно тяло. Изглеждаше й някак несправедливо ленената риза да ги разделя толкова много. Така не можеше да го почувства, липсваше й усещането на кожата му, но когато понечи да развърже шнура на врата си, безразсъдната й смелост изчезна. „Трябва да се сгуша, каза си тя, защото той така застрашително придръпва завивките“. Но дори нейният рационален ум не можеше да оправдае пълното събличане и ръката й падна безсилно.