Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
Страхуваше се, о, Боже, как се страхуваше!
Но към гонитбата се присъедини още един човек. Уилям ги последва, ориентирайки се по заплахите, които ехтяха в гората. Сора чу как той сграбчи нищо неподозиращия Морт и го хвърли на земята; чу как той започна да хърка, когато Уилям обви с ръка гушата му и го вдигна във въздуха; чу как изпука закръглената плът, когато един силен юмрук заглуши проклятията дълбоко в гърлото на Морт; чу как Уилям хвърли крепостния в групата блъскащи се наемни войници.
Онова, което не можа да види, бе как Брони, якият Брони, вдигна лъка си и с всичка сила го стовари върху главата на Уилям.
Тя чу само удара, чу само тропота от падането на Уилям в калта.
После настъпи тишина, нарушавана само от хленча на Брони.
Предводителят се приближи към Уилям и го побутна с крак.
— Уби ли го, Брони?
„Има ли легло?“ — Камъкът под краката й беше сух и студен, но витите стълби, по които се изкачи, както и гневът, бушуващ във вените й, я загряха. Групата мъже, които ги бяха хванали, се разпръсна при пристигането им в тази странна къща. Само Брони остана да се погрижи за тях. Един огромен мъж пренесе Уилям на рамо.
Кои бяха те? Кой беше този мистериозен лорд? Как си позволяваше да отвлича господаря на Бърк и икономката му от неговите земи? Специфичната комбинация от миризми, която характеризираше всеки замък, й показваше, че никога по-рано не бе идвала тук. Къде бяха? Стълбите ги изведоха на малка площадка, където изчакаха, докато Брони отвори една скърцаща врата и ги вкара в някакво помещение.
— Къде се намираме? Има ли легло за Уилям? — запита тя рязко.
— Да, миледи.
Френският му не беше много добър, но Сора ясно долови сервилните нотки в гласа му. Очевидно острият й тон му беше показал, че трябва да проявява уважение.
— Искам да кажа, не, миледи. — Той изохка, когато острият й лакът се заби в ребрата му. — На пода има сламеник. Тази стая приготвихме специално за вас.
— Ти наричаш този затвор стая? — Тя постави ръката си на едната стена и без да пристъпва, само като се наведе малко, докосна другата стена. — Но все пак сламеник е по-добре от нищо. Сложи лорд Уилям на него. Внимателно, глупако!
Когато коленичи пред намиращия се в безсъзнание Уилям, тя дочу обувките на Брони да скърцат към вратата.
— Не можеш да си отидеш, преди да ми донесеш вода и нещо за превързване — отсече безапелационно Сора и стъпките спряха.
— Е, добре, ще трябва да попитам милорд.
Тя се изправи разярена.
— Питай го! Да, и го попитай също дали иска лорд Уилям да умре от твоята глупост. Попитай го как се чувства, когато един селяк отказва да изпълни нарежданията на една дъщеря на барон. Попитай го…
— Ще донеса водата — бързо отговори Брони.
— И превръзка. И нещо за ядене, гладна съм. И още одеяла.
Докато се от нейната власт, Брони с наведена глава промърмори:
— Да, миледи. Както наредиш, миледи.
След което затрьшна вратата и остави Сора сама. С неговото изчезване се стопи и гневът й, който я поддържаше. Главата й оклюма, краката й се подкосиха. Тя се сви до Уилям, а пръстите й започнаха неистово да опипват главата му, търсещи причината за неговото безсъзнание. Отзад на врата му се издигаше голяма подутина, пълна с кръв. „Паче яйце“, така ги наричаше майка й, бяха болезнени, но не сериозни. Сигурно имаше и друга рана, но ръцете й не можаха да открият нищо.
Със стон тя положи главата си до Уилям. Свила крака до гърдите си, тя ги прихвана с ръце. Лежеше, без да мърда, изпаднала в отчаяние, неспособна да плаче.
Беше сляпа, безполезна и отблъскваща, както неведнъж бе казвал нейният пастрок. Тя не можа да види нападателите, за да предупреди Уилям. Не можа да разузнае околностите, не можа да потърси полезни оръжия, не можа да направи нищо, което да е от полза за някого. Тя дори не успя да внуши на простия селянин да се отнася с уважение към нея, не можа дори да го накара да донесе вода, превръзки, храна и одеяла, и всичко необходимо, за да прекарат удобно нощта. Тя беше просто един червей.
Животът й изглеждаше най-светъл точно преди да й бъде отнет. Тези нейни неясни сънища ги заведоха при потока, разсеяха я, когато трябваше да бъде нащрек. Докато живееше в къщата на своя пастрок, винаги се ослушваше. Тя никога не заспиваше, ако не я пазеше Мод, никога не работеше сама, никога не се разхождаше в градината или на двора, без да се ослушва за стъпките на Тибълд. Искаше да положи ръцете му върху тялото си, да вдъхва неговия мирис, да го притисне в прегръдките си. Как може човек да презира някого така, както Тибълд я презираше, и въпреки това толкова много да я желае?