Пътешествие към Арктур

— Толкова бързо ли изстина, Маскул?

— Какво? — без да откъсва поглед от пейзажа, запита разсеяно той. — Невероятно е колко силно ме привлича всичко тук.

— Искаш ли да го пипнеш? — попита Осеакс.

— Искам да сляза.

— Е има да пътуваме още много… Значи наистина се чувстваш променен?

— Променен спрямо какво? — Маскул бе потънал в мислите си.

Осеакс отново се засмя.

— Ще е невероятно, ако не успеем да направим от тебе мъж, защото материалът е отличен.

И тя пак му обърна гръб.

Островите сред въздуха не приличаха на морските. Повърхността им не беше равна, а се възвишаваха като поредица пресечени тераси един след друг. Досега шроукът беше летял доста високо над земята, но при следващата стръмна верига Осеакс не пришпори животното, а го насочи към един тесен каньон, който се врязваше в скалите като тунел. Пътниците веднага се скриха в тъмната му сянка. Тесният процеп не бе по-широк от десет метра; скалите от двете страни се простираха на огромна височина. Беше студено като в камера за лед. Маскул се опита да премери дълбочината на бездната на око, но надолу видя само черен мрак.

— Какво има на дъното? — попита той.

— Смърт, тръгнеш ли надолу.

— Това е ясно. Питам дали там има някакъв живот?

— Никога не съм чувала за нещо подобно — отвърна Осеакс. И додаде: — Но разбира се, всичко е възможно.

— Струва ми се, че има — проговори замислено Маскул.

Ироничният й смях отекна в мрака.

— Ако искаш да слезем и да проверим? — предложи тя.

— Какво ти е толкова смешно?

— А, не. Смешен ми е този възрастен чужденец с брада, който ревностно се интересува от всичко, освен от самия себе си.

Маскул също се засмя.

— Излиза, че аз съм единственото нещо на Торманс, което е ново и непознато.

— Да, обаче и аз съм непозната за теб.

Тунелът продължаваше зигзагообразно през търбуха на планината. Докато го преминаваха, те непрекъснато се издигаха нагоре.

— Поне не бях чувал глас като твоя — отвърна Маскул, който, след като гледката изчезна, можеше да се съсредоточи в разговора.

— Какво му има на гласа ми?

— Само гласът ти мога да различа в тази тъмница, затова го споменах.

— Не е ясен, аз не говоря ясно, така ли? — учуди се Осеакс.

— О, не, съвсем ясен е. Само че… не ти подхожда.

— Не ми подхожда?

— Не мога да ти обясня — забърка се Маскул. — Когато говориш или се смееш, той звънти като най-прелестния и необикновен инструмент, който съм чувал. Но отново ще го заявя — не ти подхожда.

— Искаш да кажеш, че не съответства на същността ми? — настояваше Осеакс.

Маскул тъкмо обмисляше отговора си, когато разговорът им бе прекъснат от страхотен, не много силен трясък, който идваше изпод дълбините на пропастта. Нисък, стържещ, тътнещ.

— Земята под нас се издига! — извика Осеакс.