Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Ще успеем ли да се измъкнем?
Без да му отговори, жената подкара шроука отвесно нагоре. Двамата с труд се удържаха седнали. Чуваха, дори чувстваха как дъното на каньона, разместено от някаква могъща подземна сила, приближаваше към тях като преобърнато наопаки гигантско свлачище. Скалите се разпукаха и полетяха огромни каменни късове. Въздухът заехтя от стотици звуци, от секунда на секунда по-силни — къртене, трошене, свистене, пукот, стържене, бумтеж, взривове. Оставаха им още петнайсетина метра, за да се озоват на открито, когато изпод нозете им изникна тъмно море от раздробени скали и пръст и бързо се надигна с неудържима мощ сред ужасяващия грохот. Двеста метра пред и зад тях протокът беше запълнен. Опитвайки се да се издигне нагоре, шроукът попадна сред изхвърлените останки. В този миг животното и ездачите му бяха разтърсени като от земетресение, отхвърлени настрани и запратени сред скалите и калта. Всичко се сля в бумтене, трептене, движение и хаос.
Преди да осъзнаят къде са, пътниците се озоваха на гребена на лавината. Земният катаклизъм продължаваше. Не след дълго в коритото на долината израсна нова планина, по-висока от предишната. После преображенията изведнъж секнаха. Като по чудо тътнежът спря и скалите замръзнаха. Осеакс и Маскул се надигнаха и се огледаха за рани. Легнал на една страна, шроукът пъхтеше и се обливаше в пот от страх.
— Гадна работа — отбеляза Маскул, който си изтупваше праха.
Осеакс бършеше кръвта от брадичката си с ъгълчето на дрехата.
— Можеше да е и много по-зле… Издигането е опасно, но пропадането е смъртоносно. Често се случва.
— Защо си останала да живееш в такава страна? — запита я Маскул.
— Не зная. Предполагам, че живея тук по навик. Често съм мислила да замина.
— Много грехове трябва да ти се простят, задето живееш в място, където животът ти е в опасност всеки миг — отсъди Маскул.
— Е, започна да го разбираш — засмя се тя. После погледна строго животното и то се изправи тежко на крака.
— Качвай се, Маскул! — нареди Осеакс, докато заемаше мястото си. — Нямаме време за губене.
Той се подчини. Продължиха прекъснатия полет вече на слънце през планините. Маскул отново се върна към разсъжденията си. Странната атмосфера на тази страна се просмукваше в мозъка му. Волята у него се бунтуваше и бездействието му се струваше мъчение. Едва издържаше да седи, без да върши нещо.
— Много си потаен, Маскул! — подвикна му Осеакс, без да обръща глава.
— Тайни ли, какви тайни? — изломоти спътникът й.
— О, отлично знам какви мисли ти минават през главата. Струва ми се, че сега е моментът да те попитам дали още смяташ приятелството за напълно достатъчно?
— Стига си ме разпитвала! — изръмжа Маскул. — Главата ми е пълна с толкова въпроси. Само да можех да им отговоря. — И с каменно изражение се втренчи в пейзажа.
Чудовището летеше към една планина в далечината с удивителна форма. Беше като огромна естествена четиристранна пирамида, изградена от широки тераси и завършваща с широк плосък връх, покрит с нещо като зелен сняг.
— Коя е тази планина?
— Дискоурн. Най-високият връх на Ифдон.
— Там ли отиваме?
— Защо да ходим там? Но ако се каниш да продължиш нататък, си заслужава да посетиш планината. От този връх ще видиш цялата земя чак до Пластящото се море и Острова на Свайлон и дори отвъд. Оттам ще съзреш и Алппен.
— Смятам да стигна дотам, преди да завърша пътуването си.
— Така ли, Маскул? — Осеакс се обърна и сложи ръка на китката му. — Остани с мен и ще отидем заедно на Дискоурн.
В отговор мъжът само изсумтя неразбираемо. На земята под нозете им не се забелязваха следи от човешко присъствие. Маскул мрачно съзерцаваше местността. Ненадейно огромна площ, покрита с гора, недалеч от него се слегна надолу, понесла дървета и скали с неописуем тътен, и се сгромоляса в бездънната пропаст. В твърдата преди миг земя зейна яма с ясно очертани граници. От изумление Маскул чак подскочи.
— Какъв кошмар! — възкликна той. Осеакс не трепна.
— О, животът тук наистина изглежда непоносим — промълви той, след като се посъвзе. — Човек трябва да има железни нерви… Няма ли начин да се предвидят подобни катастрофи?
— Предполагам, иначе не бихме оцелели — отвърна невъзмутимо Осеакс. — Справяме се, макар понякога да не успяваме да се предпазим и пропадаме.
— Добре ще е да ме научиш как да разпознавам знаците, издаващи наближаването на земетръсите.
— Трябва да те науча на още много неща. Освен всичко друго, трябва да решим дали въобще да останем в тая страна… Но нека сега-засега да се доберем до вкъщи.
— Колко още ни остава?