Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Това ли е ифдонския морал! — възкликна Маскул.
— Ти имаш идиотски идеи. — Осеакс вече се нервираше. — Бълнуваш за красотата на цветята, на дърветата, наричаш ги божествени. Само че стане ли въпрос да отгледаш тая божествена, свежа, чиста и прелестна красота у човека, в собствената му личност, веднага го обявяваш за жестокост и за противно морално падение. Много странно, струва ми се.
— Осеакс, ти си едно великолепно, безсърдечно диво животно — и толкоз. Ако не беше жена…
— Хайде — тя сбърчи устни, — да чуем какво щеше да стане, ако не бях жена!
Маскул гризеше ноктите си.
— Няма значение. Не мога да те докосна, макар сигурно да не си по-различна от съпруга си, момчето. Благодари се на „чуждоземските ми предразсъдъци“… Сбогом!
И той се обърна, за да тръгне.
Осеакс го гледаше изпод дългите си мигли.
— Къде ще ходиш, Маскул? — подвикна му тя.
— Все едно, където и да ида, ще е за предпочитане. По-далеч от този престъпен вертеп! — процеди той.
— Чакай малко — спря го тя. — Искам само да ти кажа, че започва блодсомбър и ще е по-разумно да останеш тук през следобеда. Ще изместим трупа по-надалеч и, както ме ненавиждаш, ще се намери достатъчно място и за двама ни. Не е необходимо да си говорим или да се гледаме.
— Не желая да дишам един въздух с теб!
— Неразбран човек! — Осеакс стоеше права и неподвижна като прекрасна статуя. — Ами тайнственият ти разговор със Суртур, ами плановете ти?
— Ти не си човека, с когото ще обсъждам тези въпроси. Но… — той я изгледа замислено, — тъй и тъй съм тук, ти можеш да ми обясниш поне едно. Какво значеше изразът върху лицето на убития?
— И това ли е престъпление, Маскул? Тъй изглеждат всички мъртви. Не трябва ли?
— Веднъж чух, че го наричат „лицето на Кристалния“ — промълви Маскул.
— Защо не? Всички ние сме дъщери и синове на Кристалния. Явно фамилен белег.
— Казаха ми също, че Суртур и Кристалния са едно и също.
— Познаваш много мъдри хора, които казват истината.
— Как може да е Суртур? — прошепна като на себе си Маскул. — Видението беше нещо съвсем различно.
Тя остави присмехулния тон, плъзна се неусетно край него и го подбутна нежно.
— Видя ли, трябва да поговорим. Седни до мен и ми задай въпросите си. Не съм много умна, но ще се опитам да ти помогна.
Маскул се остави да падне под мекия натиск. Тя се наведе към него съучастнически и сладкият й свеж дъх погали бузите му.
— Не си ли дошъл, за да превърнеш злото в добро, Маскул? Какво значение има тогава кой те е изпратил?
— Какво знаеш въобще ти за доброто и за злото? — настръхна Маскул.
— Или си дошъл да учиш посветените?
— Кой съм аз, та да уча някого? Все пак си права. Искам да преобразя тая земя, доколкото мога. Не защото зная как, а защото съм тук.
— Не само тялото, но и душата ти е великанска — гласът на Осеакс се сниши до шепот. — Ти можеш да извършиш каквото поискаш.
— Честна ли си или искаш да ме подкупиш с ласкателства?
Тя въздъхна:
— Виж колко трудно се общува с теб. Да не се обвиняваме взаимно, а да поговорим за задачата ти.
Изведнъж Маскул забеляза на север в небето странна синя светлина. Идваше от Алппен, макар самата звезда да се криеше зад възвишенията. Докато се взираше натам, през съществото му премина тревожно чувство на себеотрицание. Погледна към Осеакс и за пръв път усети, че е бил прекалено груб към нея. Беше забравил, че е просто една беззащитна жена.
— Ще останеш ли? — внезапно го попита Осеакс направо.
— Да, ще остана — отвърна бавно той. — И още нещо — моля да ми простиш, ако неправилно съм преценил характера ти. Аз съм прибързан и емоционален човек.
— Много са хората с повърхностен характер. Порочните души намират лек в жестокостта. Ти не си объркал характера ми — просто всяка жена има повече от един характер. Не знаеше ли?
Настъпи мълчание, нарушено от пукане на съчки, и двамата се обърнаха изненадани. През източеното гърло на провлака, откъм материка, към тях приближаваше бавно някаква жена.
— Тидомин — прошепна Осеакс с яден и уплашен глас. Веднага се отдръпна от Маскул и я посрещна права, с вдигната глава.
Новодошлата беше средна на ръст, с крехка и елегантна фигура. Не беше в първа младост. Лицето й излъчваше самообладанието на жена, която знае какво иска. Изглеждаше пребледняла, но под хладнокръвието на изражението й, надничаше нещо странно и заплашително. Макар да не отговаряше на представата за красавица, беше особено привлекателна. Косата й беше къса като на момче, до врата, и къдрава, с необикновен тъмносин, направо индигов цвят. Беше надянала старомодна туника и бричове от квадратните синьозелени люспи на някакво влечуго. Малките й гърди, бели като слонова кост, бяха голи. Черният сорб на челото й гледаше печално и замислено.