Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Да се нахраним? — повтори замислено Маскул.
— Ти не ядеш ли? — учуди се Осеакс. — И храната ли влиза, според теб, в една категория с любовта?
— Какво ще ядем? — попита Маскул.
— Ще наловим риба от реката.
Маскул си спомни обещанието, което бе дал на Джойуинд. Но в същото време почувства глад.
— Няма ли нищо по-леко?
Осеакс сви презрително устни.
— Сигурно си минал през Пулингдред — забеляза тя. — Всичките хора там са си такива. Смятат, че животът трябва да се съзерцава отдалеч, а не да се живее. Щом си тръгнал за Ифдон, трябва да смениш разбиранията си.
— Донеси рибата — примирено въздъхна той.
Край тях течаха и плискаха чистите води на широката река от планините. Осеакс коленичи на брега и вторачи поглед в дълбочините. Погледът й се съсредоточи и застина, тя топна ръка във водата и извади оттам някакво дребно чудовище, което приличаше повече на влечуго, отколкото на риба, заради люспестите плочки и зъбите си. Тя го хвърли на сушата и то започна да пълзи в кръг. Внезапно тя събра цялата си воля в сорб. Съществото подскочи във въздуха и падна мъртво.
Осеакс взе плосък камък с остри върхове и изчегърта люспите и вътрешностите. По време на операцията ръцете и дрехите й се опръскаха със светлочервена кръв.
— Намери друда, Маскул — лениво усмихната му поръча тя. — Онзи от вчера вечерта.
Той започна да търси. Трудно беше да го открие, защото лъчите му бяха потъмнели и отслабнали, погълнати от светлината на слънцето, но накрая успя. Осеакс постави друда във вътрешността на чудовището и остави тялото на земята.
— Докато се сготви, ще се поизмия от кръвта, която толкова те плаши. Никога ли не си виждал кръв?
Маскул я гледаше объркан. Отново същият парадокс — противоположните полови особености на личността й. Дръзката, господарска мъжка себичност, несъвместима с пленителната, опасна женственост в гласа. В съзнанието му проблесна разтърсваща мисъл.
— Казвали са ми, че в страната ти се извършва действие на волята, наречено „абсорбиране“ — започна той. — Какво е това?
Осеакс протегна ръце, за да не изцапа надиплената дреха с кръв, и се засмя с прелестен, звънтящ глас.
— Ти си мислиш, че съм наполовина мъж? — подигра му се тя.
— Отговори ми на въпроса!
— Цяла-целеничка съм жена, Маскул, до мозъка на костите. Не че не съм абсорбирала мъже.
— Което означава?
— Нови струни за арфата ми, Маскул. Повече страсти, по-горещо сърце…
— За теб — да, а за тях?
— Не знам — отвърна тя. — Жертвите не описват преживяванията си. Сигурно са нещастни, ако въобще съзнават нещо…
— Отвратително занимание! — възмути се Маскул и погледна жената мрачно. — Човек би казал, че Ифдон е земя на демони.
Осеакс му изпрати прелестен присмехулен поглед и пристъпи към реката.
— И по-добри мъже от теб — по-добри във всяко отношение — бродят по света с чужда воля в себе си — засмя се тя. — Бъди колкото си искаш морален, но истината е, че животните са направени, за да бъдат ядени, и простите същества са сътворени, за да бъдат абсорбирани.
— Ами човешките права? — Маскул беше възмутен.
Жената се беше навела над реката, за да измие ръцете си, но се извърна и през рамо отговори на забележката му:
— Ние смятаме мъжа за човешко същество, стига да е способен да се защитава.
Месото се сготви и двамата закусиха, без да разменят повече дума. Маскул хвърляше от време на време подозрителни погледи към спътничката си. Дали поради необичайния вкус или поради продължителното гладуване, от храната му се догади, чувстваше се почти като канибал. Той хапна малко и щом свърши, му се стори, че е омърсен.
— Дай да закопая друда така, че да го намеря и следващия път, ако ми потрябва. Макар че тогава няма да съм с Маскул, който да му се чуди и диви… Вече трябва да тръгваме по реката.
Те влязоха във водата. Тя течеше срещу тях лениво, но съпротивлението й, вместо да възпрепятства движението им, действаше обратно — тласкаше ги да вървят по-бързо. Продължиха още няколко километра нагоре. Усилието постепенно подобри кръвообращението на Маскул и погледът му към света наоколо се измени. Всичко го успокояваше и радваше — и жаркото слънце, и стихналият вятър, ободрителният вид на чудните облаци, тихите кристални гори. Приближаваха все по-близо към ярко обагрените възвишения Ифдон.
Имаше нещо загадъчно в жизнерадостния цвят на скалите. Едновременно го привличаха и го изпълваха със страхопочитание. Изглеждаха истински, но и свръхестествени. Докато наблюдаваше скалите на Ифдон, Маскул имаше усещането, че вижда портрет на призрак, изрисуван с твърд контур в крещящи цветове.