Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Домът ми е точно пред теб — отвърна Осеакс и посочи с пръст. — Вече можеш да го видиш.
Маскул проследи линията на показалеца й и след като я поразпита още малко, откри мястото. Беше широк полуостров на около четири километра разстояние. Три от страните му се издигаха стръмно насред бездънното езеро от мъгла; четвъртата беше удължена като гърло на бутилка и се свързваше с материка. Ярката на цвят растителност лъщеше сред ведрата атмосфера. В средата на полуострова се извисяваше високо дърво и простираше над околните растения сянката на широките си морскозелени листа.
— Дали е тук Кримтифон? — възкликна Осеакс. — Като че ли виждам долу две фигури.
— Аз също ги забелязах — обади се Маскул. След двайсетина минути те летяха на петнайсетина метра над полуострова. Шроукът намали скоростта и се приземи на материка точно преди провлака. Слязоха и двамата. Бедрата на Маскул бяха изтръпнали.
— Какво ще правим с чудовището? — попита го Осеакс. И без да дочака отговора му, потупа противната му морда. — Литвай към дома! Може да ми потрябваш и друг път.
Животното изръмжа глупаво, изправи се на крака и се засили, като ту подтичваше, ту подхвръкваше, преди да полети неуверено във въздуха и да заплува обратно в посоката, от която пристигнаха. Двамата го проследиха, докато се скри от погледа, след което Осеакс, следвана от Маскул, тръгна по провлака.
Белите лъчи на Бланчспел ги шибаха безмилостно. Небето постепенно се беше изяснило и вятърът беше утихнал напълно. Земята беше плътно обрасла с папрати, храсталаци и китки в ослепителни цветове. Тук-таме под тях се виждаше златиста варовикова почва или камъни с бял металически отблясък. Всичко наоколо изглеждаше необикновено и първобитно. Най-сетне Маскул вървеше из свръхестествения Ифдон Марест, който го беше поразил тогава още от пръв поглед… След като вече беше тук, той не изпитваше повече нито удивление, нито любопитство, само желаеше да срещне човешките същества — волята му беше заякнала и трябваше да я изпита. Копнееше да премери сили със себеподобните си и всичко останало му се струваше незначително.
На острова цареше покой и мек полумрак. Гората покриваше цялата площ от около хектар. В центъра на непроходимия гъсталак от фиданки и храсти беше разчистена поляна — навярно корените на гигантското дърво, което се издигаше в средата на сушата, бяха убили по-дребните израсляци наоколо. Под дървото шуртеше малко изворче с червена като разтопено желязо бълбукаща вода. От вси страни бяха надвиснали урви, обрасли с трънаци, цветя и увивни растения, които придаваха на полуострова вид на диво и прелестно убежище, сякаш бе обиталище на някой планински бог от митовете.
Неуморният поглед на Маскул се закова, щом съзря двамината мъже в центъра на поляната.
Единият се беше излегнал като на античен пир върху високо мъхесто ложе, обсипано с цветчета, и облегнат на лакът, ядеше с наслада от плодовете с форма на слива. Купчина от тези плодове бе отрупана в основата на ложето. Клоните на дървото, надвиснали отгоре, го скриваха напълно от слънчевите лъчи. Дребната му момчешка фигура беше увита в необработена кожа, която не покриваше крайниците му. По лицето му Маскул не можеше да отгадае дали е младо момче или възрастен мъж. Чертите му бяха гладки, меки и детски, изразът — ангелски и безгрижен, ала горното му виолетово око гледаше зловещо като на старец. Кожата му имаше оттенъка на пожълтяла слонова кост. Дългата къдрава коса пасваше на цвета на сорба и беше също виолетова. Вторият мъж стоеше изправен на няколко крачки от него. Беше нисък и мускулест, с широко и брадато, доста безцветно лице, но във вида му имаше нещо болезнено. Чертите му бяха изкривени от затаена болка, отчаяние и ужас.
Без да спира, Осеакс с леки и лениви стъпки се насочи към края на сянката, встрани от ложето.
— Попаднахме на изригване — отбеляза тя небрежно, обръщайки се към младия мъж.
Той я изгледа, без да каже нищо.
— Как се развива твоят растителен човек? — Говореше с изкуствен тон, но беше прелестна. Докато изчакваше отговора, тя седна на земята, грациозно сгъна крака под тялото си и придърпа надолу полите на дрехата. Маскул оставаше прав зад нея със скръстени ръце.
Настъпи кратко мълчание.
— Защо не отговаряш на господарката си, Сатур? — спокойно запита момчето от ложето със сопранен глас.
Изражението на мъжа, комуто говореха, не се промени. Той само отговори сподавено:
— Много добре, благодаря, Осеакс. Краката ми вече напъпиха. Надявам се утре да пусна корени.
У Маскул се надигна възмущение. Осъзна, че макар думите да бяха изречени от Сатур, момчето ги диктуваше.