По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Някоя наложителна причина трябва да ги е принудила да сменят посоката — рече накрая.
— Надушили са червенокожия, техният вечен враг — рече Хари.
— Прав сте, младежо — рече старият сержант. — Един бизон не би се върнал през този сезон по стъпките си.
— Дали някоя колона шайени не е преминала през Ямпа?
— Възможно е, Хари — отговори съветникът. После се обърна към стария сержант: — Ще приемете ли един съвет?
— Казвайте.
— Дигайте веднага лагера!
— Но конете не са почивали от снощи.
— Трябва да ги насилим, за да стигнем до Могалонските шахти.
— Какви са тези шахти?
— Свързани са с една стара каменовъглена мина. изоставена от дълги години поради непрекъснатите схватки с индианците. Аз съм работил там и познавам галериите.
— Къде се намират?
— В началото на предпланините на Сиера Ескалада — отговори Джон.
— Много ли път имаме до там?
— Около шест левги.
Старият сержант поклати глава.
— Не знам дали конете ще издържат толкова.
— Послушайте ме, недейте да чакате шайените. които могат Да пристигнат многобройни и да ни скалпират до един. докато при шахтите можем да намерим отлични прикрития.
— Да опитаме — каза сержантът.
Бегълците, останали около фургоните, също бяха забелязали приближаването на бизоните и разчитайки на хубава вечеря се готвеха да отделят от стадото едно от ония огромни тревопасни. Стадото, което изглежда бе прекосило реката рано сутринта, не беше многобройно, защото още не беше настъпило времето на големите миграции, когато особено преди петнадесетима години — можеха да се видят сбрани по три-четири хиляди животни. Сегашното стадо се състоеше от около триста глави добитък заедно с малките, следвани както винаги, от цяла орда койоти и един черен вълк сред тях. Изглеждаха уплашени, сякаш всеки миг очакваха появата на неприятеля. Спираха за миг да похрупат от онази трева, наречена ЪигТао1 — предпочитана от тези животни, после поемаха отново, извръщайки инстинктивно глава на юг, тоест по посока на реката.
Онова, което най-много впечатли траперите и съветника беше маневрата на мъжките бизони. Вместо да застанат начело на стадото, което винаги вършеха по навик, те често минаваха зад стадото, сбираха около себе си теленцата, душеха въздуха на различни височини и надаваха гърлен рев.
— Никак не са спокойни — рече Хари на Джон и Джордж, а междувременно сержантът, след кратък разговор с хората си, нареди бързо да дигнат лагера, независимо от протестите на жените и децата. — Бизоните не са така глупави, както някои си мислят и ако не са с хиляди, гледат винаги да избегнат червенокожия.
— Явно — отвърна съветникът. — Но ако конете издържат до Могалонските шахти, ще намерим прекрасни убежища, които индианците не ще открият. Впрочем, по мое мнение, те сигурно са още далеч.
— Дълбоки ли са шахтите — попита Хари.
— Тия в мината ли? Седем-осемстотин метра, с огромни галерии, макар често наводнени — отвърна Джон. — Нека индианците дойдат да ни потърсят там.
— А фургоните?
— Струва ми се, че заселниците ще бъдат доволни да се разделят с покъщнината и добитъка си. стига да запазят собствените си скалпове и тези на жените и децата си.
— Ние също ще загубим мустангите си — каза Хари.
— Ако искаш опитай се да ги защитиш от индианците — отвърна съветникът и повдигна рамене. — Що се отнася до мен. предпочитам сега да си спася кожата, а по-късно да си намеря друг кон. Табуните с диви коне все още изобилствуват в Утах и бих излязъл на състезание с всеки каубой, който твърди, че си служи с ласото по-добре от мен. Хайде, керванът е готов да потегли. Да хапнем по един залък и да тръгваме.
Дигнаха кервана, но жените още разсипваха храна на гладните, преди да загасят огньовете. Навикнали да живеят като миньори, бегълците за няколко минути излапаха димящите питки и пържената сланина, после всички възседнаха конете, а тежките фургони заскърцаха, и те сякаш припряни да стигнат по-бързо до гористите плата.
Вече преваляше пладне и керванът, макар и бавно, бе изминал две-три левги. Джон, който яздеше до стария сержант, следван от златотърсача и от Хари, докато Джордж бе минал в ариергард с няколко от заселниците, се надигна рязко на стремената и почна да души въздуха, нажежен от силното слънце.
В този момент колите прекосяваха края на северната прерия, осеяна със сухи растения, най-вече смрадлика и валонея.
— Хари, нищо ли не виждаш? — попита той с тревога в гласа.