Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)
- Автор: Кан Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)». Краткое содержание книги:
— Не — поклати глава Инди, леко притеснен. — Ставаше въпрос за моето, за моето погрешно виждане на нещата.
— Пред съвсем същия случай сте изправен и тук, доктор Джоунс — усмихна се хладно Лал и удобно се намести. — Погрешно виждане!
Махараджата се закашля и за пръв път проговори:
— Чувал съм потресаващи истории за тугите и техните противни култове.
Гласът му накара гостите да притихнат. Очевидно рядко изказваше мнението си.
— Вярвах, че тези истории са измислени, за да плашат децата, но после научих, че култовете на тугите наистина са съществували и са били ужасно отблъскващи! — добави той и после спря поглед на Индиана: — Срамувам се от това, което е ставало преди години по тукашните места. Запазили сме тези предмети, става въпрос за идолите и куклите, просто да ни напомнят, че в моето царство такива неща няма да се случват никога!
При последните думи гласът му стана писклив, а над горната му устна избиха ситни капчици пот.
В залата цареше гробно мълчание.
— Извинявам се, ако съм ви обидил — обади се най-сетне Индиана.
Настъпи видимо оживление. Слугите вдигнаха употребяваните прибори и донесоха нови. Разговорите постепенно се възобновиха. Инди беше твърде объркан. Несъмнено научи доста за порядките тук, но едновременно с това усещаше, че много други неща продължават да са забулени в неизвестност.
— Охо, идва десертът! — възкликна лакомият съсед на Уили.
Маймунката на Дребосъка внезапно подскочи и изчезна през един от отворените прозорци. Решила да си спести поредната гадория, Уили затвори очи. Ушите й доловиха нетърпеливото потракване на сребърните прибори и любопитството й надделя. Чувствайки, че леко й се завива свят, тя отвори очи.
По-лошо не можеше и да бъде, защото това, което видя, надхвърли всичките й очаквания. Чиниите бяха пълни с глави на малки маймунки.
Върховете на черепите бяха срязани и оставени като странни похлупаци над сгърчените в предсмъртна гримаса личица. Всяка чиния беше върху поднос на малки крачета — така, че дългата пепелява козина на маймунските скалпове висеше свободно.
Дребосъка гледаше със зяпнала уста, а дори Инди и капитан Блумбърт изгубиха хладнокръвие.
С невярващи очи Уили наблюдаваше как махараджата и гостите му вдигнаха капачетата на черепите пред себе си и със златни лъжички започнаха да си хапват от това, което беше вътре.
— Замразен маймунски мозък! — възкликна търговецът до нея, щастлив и радостно възбуден.
Всичко това й дойде твърде много. Запазвайки достойнство до последния момент, тя затвори очи и припадна.
— Доста необичайно меню, нали? — отбеляза Блумбърт, докато двамата с Индиана бавно напуснаха Павилиона и се насочиха към градината. На няколко крачки зад тях пристъпяше Дребосъка. Градината беше осветена от стотици фенери. Сред аромата на цветята се долавяше натрапчивата миризма на тютюн, пушен с наргиле.
— Отчитам вероятността да са се опитали да ни сплашат — кимна Индиана. — Но въпреки това съм убеден, че истинският индус никога няма да хапне месо! Да се чуди човек какви са тези наши домакини.
— Едва ли са имали за цел да ни плашат — рече Блумбърт.
— Кой знае? — въздъхна Инди и безпомощно разпери ръце.
— Е, аз трябва да вървя. Да настаня войниците си. Много се радвам, че се запознахме, доктор Джоунс!
— Аз също, капитане.
Стиснаха си ръце и Блумбърт си тръгна.
Инди погледна надолу към Дребосъка и рече:
— Хайде, момче. Ела да видим какви чудеса още ни очакват.
Насочиха се към кухнята. Инди беше твърдо убеден, че ако човек действително желае да научи нещо за своите домакини, той трябва да разговаря с прислугата.
В кухнята зад приемните работеха десетина души, които прибираха съдовете, почистваха остатъците от вечерята и миеха чиниите. Инди заговори един мъж, който му заприлича на готвач, но онзи остана безмълвен. Инди го заговори на друг диалект, но отново не получи отговор. Опита също с няколко от останалите кухненски работници, ала напразно.
Съзря купа с плодове на един от шкафовете, взе я и попита дали може да хапне. Никой не му обърна внимание.
— Видя ли, Дребосък? — горчиво се усмихна Индиана. — Искаш ли да разбереш нещо за някоя къща, сдуши се с прислугата!
Дребосъка му отвърна с широка прозявка, която Инди изкопира съвсем точно.
Стори му се, че едно момиче му прави знаци с очи, но между тях се изправи някакъв старец и с гневни движения отпрати момичето навън. Тя тръгна към вратата и красивото поклащане на бедрата й внезапно му напомни за една дама, която вероятно го очакваше и която все по-трайно се настаняваше в мислите му.