Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)
- Автор: Кан Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)». Краткое содержание книги:
Залим Сингх и министър-председателят си размениха бегли погледи, които не останаха незабелязани от Индиана. Преди да отговори, Чатар Лал видимо се стегна.
— Аха, сещам се — кимна той. — По тези места играехме като деца. Баща ми постоянно ме предупреждаваше да не давам на Кали своя атман, тоест душата си. Но не съм запомнил тези игри с нищо лошо. Спомням си единствено прекрасните мигове на младостта, обичта на близките си. Всичко е слухове, доктор Джоунс. Слухове, породени от страх и невежество. Извинете, но нашият разговор очевидно започва да тревожи многоуважавания капитан Блумбърт.
Лицето му приличаше на неподвижна маска.
— Изобщо не съм разтревожен, господин премиер — жизнерадостно се обади английският офицер. — Просто ме заинтригувахте.
Дребосъка отново се заигра с маймунката. Не обичаше да слуша разговори за разни страхотии и искрено се надяваше, че Върховният бог-пазител на мрачните небеса Хуан-тиен държи под око това, което става на Земята.
Но за Уили неприятните мигове продължаваха. Не стига, че под носа й сложиха куп отвратителни неща, които й предлагаха да дъвче и поглъща, ами подеха разговор за човешки жертвоприношения и други подобни гадости. Тъкмо когато се питаше дали няма да е най-добре да изяде някое от цветята на масата, над рамото й се надвеси един прислужник и положи в чинията й бръмбар с големина на човешка длан.
Тя потръпна от отвращение и с ужас загледа съседа си, който взе от своята чиния подобен лъскав бръмбар, разчупи го надве и с наслада изсмука вътрешността му.
Побледня още повече, а пред очите й заиграха разноцветни кръгове.
Търговецът вдигна глава и учудено я погледна.
— Но вие не се храните!
— Аз… На обяд вече се храних с насекоми — опита да му се усмихне Уили. На вечеря с махараджа човек трябва да се държи учтиво, напомни си тя.
Напрегнатият разговор в другия край на масата продължаваше.
— Знаете ли, жителите на доста околни села твърдят, че дворецът Панкот им е отнел… — опита се да смени темата Индиана.
— Доктор Джоунс! — остро го прекъсна Чатар Лал. — В нашата страна не е прието гостите да обиждат своите домакини!
— Извинявам се — отвърна Инди. — Мислех, че говорим за местни обичаи и нищо повече. — Продължаваше да говори с невинен тон и се усмихваше все така приятелски, но намеците му бяха от ясни по-ясни.
— За каква кражба става въпрос? — попита Блумбърт с официален глас на представител на висшата власт. Кражбите бяха по неговата част и той не можеше да отмине с мълчание подобно съобщение.
— За един свещен камък — отвърна Индиана.
— Xa-ха — изсмя се Чатар Лал. — Виждате ли, капитане? Камък!
Част от присъствуващите се присъединиха към смеха му с видимо усилие.
Уили беше в състояние да вижда единствено десетината гости, които чупеха с отвратително хрупане тези ужасни бръмбари-гиганти и шумно смучеха слузестите им вътрешности. Наведе се към Дребосъка, зает да преподава на маймунката правилата на бейзбола, и му прошепна:
— Дай ми шапката си!
— Защо ти е? — подозрително я изгледа той.
— Да повърна в нея!
Един от прислужниците се приближи и застана неподвижен в очакване на разпорежданията й.
— Нямате ли нещо не толкова изтънчено? — усмихна му се ослепително тя. — Да речем супа?
Прислужникът направи дълбок поклон и се отдалечи. Само след минута се завърна с голяма покрита купа в ръце. Постави я пред нея и тържествено свали похлупака. Наистина беше супа, най-вероятно пилешка. Поне така миришеше. Но вътре плуваха няколко десетки изцъклени очички.
Търговецът до нея одобрително кимна.
— Изглежда превъзходно! — възкликна той.
По бузите на Уили се търкулнаха сълзи.
Индиана продължаваше да притиска Чатар Лал:
— Отначало изпитвах известни съмнения — говореше той. — Но после нещата си дойдоха на мястото и направих връзка между камъка на онези селяни и легендата за Санкара.
Чатар Лал видимо се разгневи.
— Доктор Джоунс, всички ние сме изложени на злобни сплетни! — просъска той. — Сега си спомням какво говореха за вас в Хондурас. Разправяха, че сте похитител на гробове, а не археолог!
— Вестниците доста преувеличиха случая — сви рамене Инди.
— А нима е лъжа, че султанът на Мадагаскар се е заклел да ви отреже главата, ако някога посмеете отново да се върнете на острова?
— Не ставаше въпрос за главата ми — отвърна Инди и споменът за султана изплува ясно в съзнанието му.
— Тогава сигурно за ръцете ви — подхвърли министър-председателят с язвителен тон. От блясъка в очите му беше видно, че знае отлично кои части от тялото на американеца са били заплашени от унищожение.