Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)
- Автор: Кан Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)». Краткое содержание книги:
— Гледай хубавичко, момчето ми — рече Индиана. — Сигурно искаш и ти да имаш някой ден подобен палат, нали?
— Разбира се — отвърна Дребосъка.
— Там ти е грешката — отряза го приятелят му. — Палатът наистина е прекрасен, но просто смърди от поквара! Усещаш ли вонята?
Дребосъка започна да души въздуха.
— Ами… Май я усещам.
Във въздуха се разнасяше особен сладникав аромат. Значи така мирише покварата, помисли си момчето.
— Браво! — одобрително го погледна Инди. — Признавам, че наистина е красиво и приятно да го гледа човек, но едва ли става за живот!
— Аз ще живея в Америка! — кимна Дребосъка.
— Да вземем например онзи слънчев часовник от слонова кост — продължи Инди и наистина му се прииска да го вземе и да го отнесе в университета, тъй като беше великолепен образец на тамилското изкуство. — Ясно е, че са го отмъкнали от друго място с единствената цел да има повече разкош и блясък в този дворец.
— И тези са като нас — кимна Дребосъка. — Намират нов дом за нещата.
Инди прочисти гърлото си и укорително подхвърли:
— Не смятам, че са съвсем като нас, момче.
Дребосъка объркано го погледна, после реши, че всичко му е ясно.
— Аха, те не могат правилно четат като нас!
— Точно така — въздъхна Инди, разбрал, че трябва да спре дотук. — Не могат да четат.
— Но цифри добре знаят — каза Дребосъка, съвсем логично стигнал до заключението, че толкова богати хора трябва добре да умеят да броят пари.
— Имаш остро око, приятел — усмихна му се Инди.
После проницателните им погледи заобхождаха порцелановите плочки, нефритените фасади, орнаментираните колони.
Гостите и служебните лица се насочиха към Павилиона. Отнякъде се появи Чатар Лал, придружен от английски кавалерист в парадна униформа на капитан.
Чатар Лал се зае с представянето.
— Днес ни върви на неочаквани гости — хладно се усмихна той. — Представям ви капитан Филип Блумбърт.
Блумбърт любезно се поклони. Беше истински джентълмен, около шейсетгодишен, с оредяваща коса и мустаци. На куртката му бяха окачени четири медала.
— Здравейте — поздрави го Инди. — На залез слънце видях как пристигат войниците ви.
— Обикновена инспекционна обиколка — любезно отвърна капитанът.
— Както винаги, англичаните проявяват изключителни грижи за своята империя — опита се да прояви духовитост Чатар Лал.
— Виждам, че и вашата малка империя се радва на добри грижи — усмихна се Инди.
Докато четиримата се възхищаваха на великолепната архитектура, от една странична алея се появи Уили. Уловил я в полезрението си, Индиана реши, че и нейната архитектура заслужава адмирации.
Изглеждаше страхотно. Измита и сресана, тя беше облякла сари от чиста коприна с цвят на слонова кост, явно взето назаем от кралските гардероби. В косите й проблясваше диадема от перли и дребни брилянти, на ушите й имаше златни обеци, а на шията й — ослепителна огърлица от скъпоценни камъни. Върху главата й трептеше ефирно копринено шалче.
— Наистина приличаш на принцеса — призна Инди, зашеметен от промяната й.
Доколкото можеше да си спомни, това беше първият му искрен комплимент и Уили поруменя от удоволствие.
Блумбърт и Лал също й отправиха своите комплименти, след което министър-председателят отбеляза, че вечерята ще започне всеки миг, и ги поведе към залата. Уили понечи да тръгне редом с него, но Инди я задържа няколко крачки по-назад.
— Недей да проявяваш толкова очебийно нетърпение — посъветва я той. — Отдалеч личи, че устата ти се е напълнила със слюнка!
— Имам чувството, че съм в рая — призна тя. — Истински принц, представяш ли си? А не някакви смотани провинциални благородници!
Прекосиха градината и се насочиха към вътрешния павилион. Уили стискаше ръката на Инди и гледаше наоколо с блеснали от възхищение очи.
Изостанал на няколко крачки от тях, Дребосъка внимателно ги наблюдаваше. Красиви, самоуверени, вдъхновени и очарователни, те бяха неговите прекрасни родители, а той — техен достоен син. Спря за миг и отправи една кратка молитва към любимите си звездни божества — Звездата на Щастието, Звездата на Достойнството и Звездата на Дълголетието. Горещо ги помоли да запечатат настоящия миг в небесните архиви, за да може да го използува при нужда.
Приключил с молитвата, той припна да ги настигне.
Влязоха в залата за приеми. Масивни гранитни колони в стил рококо подпираха тавана. Край стените имаше барелефи на танцуващи коне. Подът беше покрит с мраморни и абаносови плочи. От кристалните полилеи се лееше ослепителна светлина. В средата на помещението беше разположена дълга ниска маса с места за двадесет души, с чаши и чинии от чисто злато. От двете страни на вратата бяха замръзнали стражи в парадни униформи. Инди и останалите пристъпиха вътре.