Дневникът на Бриджет Джоунс

Събудих се в Деня на победата насред необичайна за сезона жега, опитах се да пробудя у себе си вихър от чувства по повод края на войната, освобождаването на Европа, прекрасно, прекрасно и т. н. Да си кажа правичката, чувствам се отвратително. Всъщност „изолирана“ май е думата, която търся. Нямам никакви дядовци. Татко е изцяло погълнат от подготовката на градинско празненство у Алкънбери, на което, по неясни причини, ще подхвърля палачинки в тиган. Мама ще се върне на улицата, на която е израснала в Челтнъм, на празненство с пържено китово месо, вероятно с Хулио. (Слава Богу поне, че не избяга с немец.)

Никой от приятелите ми няма да организира нещо. Ще изглежда някак си излагащо ентусиазирано и някак си неуместно, с намек за положителен подход към живота или че крадешком се опитваме да се присламчим към нещо, с което нямаме нищо общо. Мисълта ми е, че когато войната е свършила, аз вероятно не съм била дори яйце. Била съм нищо, докато те всички са се били и варили мармалад от моркови или каквото там са правили.

Тази идея ме отблъсква и се колебая дали да не се обадя на мама да разбера дали вече е имала менструация, когато войната е свършила. Интересно дали яйцата се образуват едно по едно, или се съхраняват от деня на раждането в някаква микроформа до момента на активирането им? Бих ли могла по някакъв начин да усетя края на войната като складирано яйце? Само да имах дядо, щях да му измъкна всичко, като се преструвам на мила внучка. Я стига, отивам на пазар.

7 ч. вечерта. Жегата накара тялото ми да удвои размерите си, кълна се. Никога вече няма да стъпя в обществена пробна. В „Уеърхаус“ една рокля се заклещи под мишниците ми, докато се мъчех да я съблека и накрая се оказа, че се блъскам наоколо с обърнат наопаки плат вместо глава, размахала ръце във въздуха, с разголени стомах и бедра, изложени на вниманието на събралите се хихикащи петнайсетгодишни. Когато се опитах да издърпам тъпата рокля надолу и да я събуя, тя се заклещи на ханша ми.

Мразя обществените пробни. Всички хвърлят крадливи погледи към телата на другите, но никой не те гледа в очите. Винаги има момичета, които знаят, че изглеждат фантастично във всичко, и танцуват сияещи наоколо, отмятат коси и заемат пози на манекенки пред огледалото с думите: „Не изглеждам ли дебела?“, отправени към задължително охранените си приятели, които, каквото и да облекат, приличат на биволи.

Но и без това пазаруването беше катастрофа. Знам, че начинът да пазаруваш е да купиш няколко подбрани неща от „Никол Фархи“ и „Уисълс и Джоузеф“, но цените там така ме ужасяват, че притичвам обратно до „Уеърхаус“ и „Мис Селфридж“, радвам се на богат избор рокли по 34,99 паунда, заклещвам ги на ставата си, после си купувам неща от „Маркс и Спенсър“, защото там не се налага да ги пробвам и поне съм купила нещо.

Прибрах се с четири покупки, все неподходящи и неотиващи ми. Едната ще престои две години зад стола в спалнята в плика си от „Маркс и Спенсър“. Другите три ще бъдат разменени за кредитни бележки от „Боулс“, „Уеърхаус“ и т. н, които впоследствие ще загубя. По този начин се разделих със 119 лири, които щяха да ми стигнат да си купя нещо наистина хубаво от „Никол Фархи“, като например много тясна тениска.