Дневникът на Бриджет Джоунс

Сериозно си мисля, че съм бременна. Как можахме да бъдем толкова тъпи? Даниел и аз бяхме тъй отнесени от еуфорията, че пак сме заедно, че действителността сякаш излетя през прозореца и след като веднъж започнахме... о, не искам да говоря за това. Тази сутрин определено усетих признаци на утринно прилошаване, но може да е и защото имах такъв махмурлук, след като Даниел вчера най-сетне си тръгна, че изядох следните неща в опит да се почувствам по-добре:

2 пакетчета нарязано сирене „Ементал“

1 литър прясно изцеден портокалов сок

1 опечен необелен картоф, студен

2 парчета неопечен изварен сладкиш с лимонова есенция (много лек, освен това нищо чудно да ям за двама)

1 „Милки уей“ (само 125 калории. Възторжената реакция на тялото ми на изварения сладкиш подсказва, че бебето се нуждае от захар)

1 шоколадов „Виенски десерт“ със сметана отгоре (лакомото бебе е много взискателно)

Броколи на пара (опит да подхраня бебето и да спра да го глезя от сега)

4 студени кренвирша (единствената консерва в бюфета — прекалено съм изтощена от бременността да ходя отново на пазар)

Майчице. Започвам да се увличам по идеята за мен като майка в стил Калвин Клайн, евент. облечена с изрязана фланелка или подхвърляща бебето във въздуха, доволно засмяна на реклама за газов котлон, филмова комедия или нещо подобно.

Днес в службата Пърпетуа беше особено гадна, прекара 45 минути на телефона с Дездемона в дискусия дали жълтите стени ще вървят на розовосивите щори или двамата с Хюго да не се отдадат на кървавочервено с фриз от цветчета. В продължение на петнайсет минути не казваше нищо друго освен „Точно така... не, точно така, точно така“ и после завърши с „Разбира се, в известен смисъл човек може да приведе същите доводи и за червеното.“

Вместо да ми се прище да я замеря с нещо по главата, аз се усмихвах с безспорна святост, като си мислех колко скоро всички тези неща ще станат несъществени за мен на фона на грижите за едно крехко човеченце. После открих цял нов свят от фантазии за Даниел: Даниел, носещ бебето в кенгуру, Даниел, бързащ да се прибере от работа, очарован да ни завари розови и честити във ваната, а в по-следващите години да е невероятно впечатляващ на родителските срещи.

Но тогава се появи Даниел. Не бях го виждала да изглежда по-зле. Единственото възможно обяснение е, че след като вчера си тръгна от мен, е продължил да пие. Хвърли ми кратък поглед с изражение на кръволок. Изведнъж фантазиите се смениха с образи от филма „Барфлай“, където двамата през цялото време бяха мъртвопияни, крещяха и се замеряха с бутилки, или пък от „Тиня“ на Хари Енфилд с Даниел, който реве: „Бридж! Бебето! Пищи! Та се къса!“

А аз отговарям: „Даниел, пуша си цигарката.“