За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— Селяните днес говореха за някакъв панаир — каза тя, отпивайки още една глътка.
— Кога ще е?
— Утре.
Той се засмя.
— Възможно най-подходящият момент. На смрачаване вече ще са изтощени.
— И можем да тръгнем?
— Да.
— Накъде?
— Към Лондон.
Абигейл го загледа смаяно.
— Да не си полудял?
— Може би, защото, ако не греша, се намираме в един район на Англия, който се казва Дартмут.
— Къде е това?
Той се усмихна.
— Горе-долу на другия край на Англия, ако се гледа от Лондон. Бурята ни отвлече на север, почти до Карнарвън, в Уелс. Когато кормилото беше поправено, дадох заповед „Република“ да се насочи на юг, за да заобиколим Корнуол. Бяхме изминали доста път, когато екипажът на баща ти реши да унищожи кораба, вместо да посрещне съдбата си във Франция.
Абигейл се намръщи, отминавайки думите му, които сега нямаха никакво значение.
— Не исках да кажа това. Трябва да си луд, за да отидеш в Лондон.
— Може би, но Лондон ни предлага най-добрата възможност да избягаме от този остров, защото там идват много кораби.
— Но не и френски или американски.
Той се изсмя.
— Ще се учудиш, скъпа. Не е трудно да се скрие откъде идва корабът, когато става дума за пари. — Сложи чашата си на пода. — „Песента“ е влизала в лондонското пристанище поне пет-шест пъти за последните две години. Понякога е по-лесно да купиш провизии в Лондон, отколкото да се връщаш във Франция.
— Но акцентът ти ще те издаде.
— Хората, които се интересуват от печалбата, рядко отдават значение на политиката на правителствата си. Ако успеем да стигнем до Лондон, познавам няколко души, които мога да уговоря да ни помогнат.
— На нас или на тебе?
Той се усмихна мрачно.
— Надявам се да помогнат и на двама ни.
— Искаш да градя живота си на една надежда? — Тя започна да си играе с полите на дългата си риза. — Дори да искат да ни помогнат, там няма да съм по-добре, отколкото съм сега. Ще бъда сред врагове във Франция вместо в Англия.
— Помислих и за това. — Веселостта изчезна от лицето му, когато пое ръцете й. — Скъпа, помогни ми да стигна до Лондон и ще се погрижа да те изпратят при леля ти в Ню Бедфорд.
Абигейл знаеше, че трябва да се съгласи, преди той да е променил намеренията си, но не можа.
— Ами баща ми?
— Ако Ожие го е предал на властите, няма да мога да направя нищо. — Сложи пръст на устните й, за да възпре следващия въпрос. — Дългът ми е към тебе, Абигейл. Ти ми спаси живота и ще направя всичко, което ми е по силите, за да те върна при вашите.
Тя кимна, не знаеше какво да каже. Доминик Сен Клер нямаше да стигне чак дотам, да погази законите на родината си, но имаше известно чувство за чест. Тя не искаше да си го признае, защото тогава трябваше да признае и че беше започнала да харесва остроумието му и усилията му да я спаси от притеснения… и беше започнала да харесва целувките му.
Погледна към халката на лявата му ръка. Може би нямаше намерение да бъде така почтен по въпроса за положените от него брачни обети, както когато обещаваше, че ще й помогне, но тя трябваше да бъде почтена.
— Добре — изрече тя почти шепнешком. — Ще ти помогна, ако и ти ми помогнеш.
— Това обещание ли е, Абигейл?
— Да.
— И аз ти обещавам — вдигна дясната й ръка към устните си и бегло я целуна. — Обещание, запечатано с целувка, скъпа, е нещо, което никой от нас не може да наруши.
Абигейл се засмя, не можеше да се въздържи, защото думите му й прозвучаха невероятно сериозно. Когато суровото му лице се озари от лека усмивка, тя беше сигурна в едно. Пътуването, което им предстоеше, нямаше да бъде скучно.
Нощта се измъкна изпод дърветата, за да се прехвърли към брега. Светлините на селото в далечината изглеждаха като приковани към земята звезди, фенерът на кърмата на някакъв далечен кораб подскачаше заедно с вълните.
Абигейл напъха съсипаните си дрехи под една дъска на пода. Нищо не трябваше да издава, че някой е живял тук. Погледна към брега. Труповете вече бяха изчезнали. Морето ли ги беше отвлякло или селяните ги бяха отнесли и заровили?… Дори да бяха направили такъв жест на уважение към мъртъвците, тя се съмняваше, че милосърдието им щеше да се разпростре и върху някои живи американци или французи.
Замаза отново дъската с малко кал, доволна, че така няма да привлече нечие внимание. Стана и се запита кой ли се е подслонявал тук и после е изличил следите от присъствието си. Огледа се за последен път, преди да се отправи към вратата. Безлунната нощ беше идеална за пътуването им.