За честта на брата

— Намери ли котето си? — запита той.

— Да.

— Ще го вземем ли с нас?

Тя поклати глава.

— То си е харесало за дом една мандра край селото. Там ще му е добре.

— Умно животинче. Иска ми се и ти да си така умна. Много по-лесно ще е, ако ми съдействаш.

— Аз? Нали ти съдействам?!

— Колкото го направи и баща ти. Когато видя, че е безполезно да се бори, прие да се предаде на „Песента“. — Той се засмя тихо. — В действителност, се предаде, преди да бях сигурен, че ще спечеля.

Тя спусна капаците на фенера.

— Мисля, че ще е най-добре да престанеш да се хвалиш час по час с победата си над „Република“

— Не го казвам, за да се хваля с победата си, а защото ми е чудно, че такава смела жена може да има такъв безхарактерен баща.

Абигейл не отговори. И как би могла? Още не разбираше защо баща й беше капитулирал пред французите или защо „Република“ плаваше в английски води, или — което най-много я безпокоеше — защо баща й я бе оставил заложница в ръцете на Доминик. Независимо по какъв начин се опитваше да си обясни действията на баща си, не можеше да намери обяснение. Сигурно имаше основателна причина той да постъпва така, но тя не можеше да я отгатне. Надяваше се да получи възможност да го попита.

Взе ръката на Доминик и я прехвърли през рамото си. В оскъдната светлина на звездите зърна как устните му болезнено се присвиват, когато той направи една крачка, натоварвайки десния си глезен. Пръстите му болезнено се впиха в рамото й.

— Извинявай — прошепна той. — По дяволите, боли ужасно!

— Не мога да те крепя, ако така си забиваш ноктите в мене.

Отговорът му се изгуби в мъчително простенване, когато двамата направиха още една стъпка. При третата той каза:

— Благодаря ти, скъпа, че ми напомни.

— Какво? — запита тя, докато го водеше към дърветата.

— Че не премълчаваш, като те боли.

— Не бих могла.

Смехът му прелетя покрай ухото й и тя се помъчи да потисне тръпката, която пробягна през нея.

— Но грешиш — чу след това гласа му.

— Така ли?

— Претърпя всякакви унижения от мене и от екипажа ми, без да кажеш нищо.

— Оплаках се.

— Когато те докоснах — да, но не си ми казала, че Журдан ти е налетял в каюткомпанията.

— Ти си знаел?

Той пак се засмя, после изстена, опирайки се на едно дърво.

— Като капитан съм длъжен да знам всичко, което се случва на моя кораб. Една грешка мога да простя. Но две — в никакъв случай. — Тя усети как тялото му отново се напряга, когато поеха по пътеката. — Сигурно е много уместно да те хваля колко храбра си била, когато аз самият едва мога да ходя.

Веселостта му се изпари, когато отново го преряза остра болка. Изруга, а тя побърза да го настани на земята. Доминик стисна клепачи, докато тя сръчно наместваше глезена му.

Абигейл коленичи до него.

— Оттук нататък ще е по-лесно.

— Ако вървим по пътя.

— Страхувам се, че нямаме друг избор. Не мога да те нося из гората през цяла Англия.

Той започна да разтрива глезена си.

— Заздравява добре. След един-два дни ще мога да стъпвам както трябва.