Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Момичето въздъхна в съня си, размърда се и отметна завивката. Сега тънката нощница едва я скриваше. Погледът на Аштън падна върху пълните, равномерно повдигащи се гърди и кръшната извивка на талията й. Желанието се разля като пламък по тялото му и кръвта затуптя в слепоочията му. Погали с очи плоския корем и спря на мястото, където нощницата се беше повдигнала и откриваше две голи бедра в сянката на извитите хълбоци.
Изведнъж Аштън се сепна, уловил се, че протяга ръка да докосне жадно Лиарин. Желанието го изгаряше, когато осъзна със студен ужас, че един необмислен жест може да я тласне към още по-голяма мъка и да разстрои окончателно клетия й мозък.
Уплашен, че не се владее, той изтри в панталона потните си длани и отстъпи няколко крачки назад. Как можа да загуби до такава степен самообладание? Беше мислил, че подобна необузданост му е чужда, но сега откриваше в характера си съвсем нова черта.
Той бавно вдигна глава и погледът му падна върху портрета, който се отразяваше в огледалото насреща. Там образът на любимата му трептеше като пламъче сред езеро от мрак, докато самата тя спеше дълбоко и не подозираше нищо за борбата, бушуваща в него.
Постепенно Аштън дойде на себе си. Имаше силна воля и можеше да противостои на страстните пориви на плътта си, колкото и разтърсващи да бяха те. Овладял се, отново се приближи до леглото, наведе се и нежно целуна Лиарин по полуотворените устни. Може би си внушавате само, но му се стори, че тя като че ли иска да му каже нещо. Устните й се движеха насън и челото й се намръщи загрижено.
Напусна спалнята тъжен и потиснат. Мисълта, че трябва да понася този болезнен, разкъсващ копнеж, му се стори несправедлива. Но времето беше негов съюзник — времето и търпението.
Първите утринни лъчи проникнаха в стаята на Лиарин, погалиха я и нежно я освободиха от прегръдките на Морфей. Отначало тя се почувства весела и ободрена, но после, когато понечи да протегне ръце над главата си, си спомни отново за раните и за загубата на паметта. Радостта й от новия ден се изпари, но само за миг. Някъде дълбоко в нея започна да се надига едно леко, крилато вълнение и й даде сили и смелост. Не знаеше откъде идва това чувство, но й действаше по много познат начин. Лиарин усети как започваше да усеща нещата. Тя се протегна отново, но сега съвсем съзнателно търсеше болките, за да прецени силата им. Откъдето и да идваше тази възвърната енергия, тя й придаваше увереността, че никога не бе заобикаляла проблемите си и че трудностите й можеха да се разрешат и сега, стига да дръзнеше да хване бика за рогата. Трябваше да започне с най-простите неща. Не й се щеше да прекара и този ден в леглото и колкото по-скоро се вдигнеше на крака, толкова по-бързо щеше да вземе живота си в свои ръце. Една хубава гореща баня би помогнала да се отпуснат схванатите й мускули, но да изисква това в чужда къща май бе малко прекалено. От друга страна, Аштън Уингейт настояваше, че тя е неговата съпруга, следователно и стопанка тук. Погледнато така, изискванията й не изглеждаха неуместни.
Лиарин се измъкна от леглото, изправи се и се примъкна предпазливо към камината. Огънят беше угаснал и в стаята беше доста студено. Малка купчина дърва бяха струпани върху месинговата поставка и тя хвърли няколко цепеници върху тлеещите въглени. После се обърна да вземе ръжена. Когато пръстите й обхванаха дръжката, като светкавица й блесна образът на един вдигнат ръжен. Видението беше мигновено, но изведнъж всичките й сили я напуснаха. Треперейки, тя се свлече на едно кресло и потърка слепоочията си с вледенени пръсти. Не можеше да си обясни картината и се опитваше отново да я забрави, но на нейно място зейваше студена, гадна празнота.
Лиарин се стегна, бореща се с тази нова тревога. Огънят весело запламтя и тя коленичи пред камината, за да може топлината му да прогони лепкавия хлад на лошите й предчувствия. Някой почука тихо на вратата, след това я отвори решително, Беше Уилабел, която тръгна към леглото, но се спря като закована, когато видя, че е празно. Лиарин се изправи с учтиво покашляне. Икономката се обърна.
— Мили боже, мис Лиарин, не знаех, че ставате вече и се разхождате наоколо — извини се тя жизнерадостно.
— Ами, чувствам се вече много по-добре.
Уилабел се разкудкудяка доволно:
— Това ще зарадва много маса Аштън. Толкова се беше разстроил, дето не бяхте добре — тя изтърси завивката и оправи чаршафа. — Искате ли да хапнете сега нещо, мисис?