Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)

Качеството на работата на МИ-5 във военно време много зависеше от нейните временни сътрудници. Особено ценно беше попълнението от университетите Харт, Блънт, Ротшилд, Мастърмън и други. Значителен принос внесоха и юристите. След войната голяма част от тези блестящи умове се върнаха към предишните си занимания. Доколкото тази книга не представлява историческо изследване, не е необходимо да се разпростирам върху техните достойнства.

Отдел В се оглавяваше от двама професионални разузнавачи, които съумяха да запазят уважението на своите талантливи подчинени през време на цялата война. Те двамата изиграха определена роля в моята съдба, затова за тях следва да разкажа по-подробно.

Началник на отдел В беше Гай Лидел. „Роден съм в ирландската мъгла — каза ми той веднъж — и понякога ми се струва, че и досега не мога да се измъкна от нея.“ Трудно е да си представя по-нелепо принизява-не на собствените достойнства. Наистина отначало Лидел правеше впечатление на бавно мислещ. Той обикновено бърбореше мислите си на глас, като че ли напипва пътя към истината, и лице го му се мръщеше в безгрижна, невинна усмивка. Обаче зад външната неповратливост на Лидел се криеше остър и разсъдлив ум, а паметта му представляваше цяло хранилище от факти с фотографическа точност. Лидел беше способен началник, от когото един млад човек имаше какво да научи. Той винаги можеше да отложи своята работа, за да ви изслуша и да се замисли над нов проблем.

И все пак кариерата на Лидел завърши безславно. Началник на МИ-5 през войната беше сър Чарлз Пийтри, полицейски работник от Индия, обаятелен човек, ползуващ се с голям авторитет. Когато той излезе в оставка, всички от отдел В бяха готови като един да гласуват за Лидел като приемник на Пийтри. Много привърженици имаше Лидел и на други места. Но пра-вителството назначи на тази длъжност Пърси Силитоу, също полицейски работник, но от Англия, по-малко авторитетен и по-малко обаятелен от Пийтри. Разочарованието на Лидел беше очевидно, но то имаше не само личен характер. Подобно на повечето професионални сътрудници на МИ-5 Лидел смяташе, че МИ-5 е разузнавателна организация, а не полицейско учреждение. Методите на борба с шпионажа се отличават от методите на борба с углавните престъпления. Шпионите се поддържат от огромни технически ресурси на чуждестранни правителства, а престъпниците нямат такива възможности. Очевидно е, че в полза на гледището на Лидел има много аргументи. Правителството обаче сметна, че назначаването на отговорен полицейски работник, обучен в съответствие с процедурните изисквания на Уайтхол, е по-безопасно. На Лидел оказаха съмнителната чест да го назначат за заместник-началник на МИ-5 и той, естествено, се почувствува обиден. Уверен съм, че ако чуждите агенти научеха за това, те щяха само да се зарадват на поражението на Лидел. Един от тях знаеше.