Магията на страстта

— Точно така — хвърли му тя гневно. — Ти непрекъснато ме обиждаш и унижаваш, Люсиен Брайланд, но да подозираш, че ще си вземам любовници, това вече е прекалено!

— Ще предпочиташ ли да играя ролята на ревнив съпруг? — попита той. — Ех, би ти било, може би, по-забавно. Какъвто е бил случаят с моята майка. Но аз вече те предупредих, че няма да се оставя да ме водят за носа. Стой мирно, Клара — заповяда сериозно той. — Не искам Роби да се почувства унизен, защото правиш сцена на нашия сватбен бал.

— Роби!

Клара го изгледа, навярно по-дълбоко ранена от тези думи, отколкото от всичко, което той бе й казвал досега. На лицето й беше изписана мъка.

— За бога — изръмжа той, — нали няма да се разревеш тук, където всеки може да ни види?

Тя примига и той видя сълзи в очите й.

— Не — прошепна тя. — Но те моля, върни ме при леля Ана.

Той изруга тихо и се приближи към високата врата. Беше невъзможно да я изведе навън, в градината, без всички погледи да се насочат към нея, но не му оставаше друг изход. Хората щяха, може би, да си кажат, че искат да останат за малко сами. Люсиен наистина можа да чуе как някои дами в залата въздишаха на тема романтика.

— Ела — каза той, хвана я за лакътя и я изведе на терасата. Тя не оказа съпротива, дори и когато я поведе към градината.

Там той я заведе до една пейка в най-отдалечения кът, сред няколко храста. Плисъкът на водоскок се смесваше с отдалечените звуци на музиката.

— Не мисля, че ще издържим на тази преструвка — каза той и се опита да седне на пейката до нея. Но тя се отскубна от него и му обърна гръб. — Това е пълна глупост. — Той прокара ръка през косата си. — Зная, че не ме обичаш, Клара и изобщо не искаш да ме имаш за съпруг. Затова няма смисъл да се преструваш, че думите ми имат някакво значение за теб.

— Искам да ме освободиш — каза тя нерешително с треперещ глас. — Мислех, че ще мога да го понеса, но вече започвам да вярвам, че е невъзможно. Още не сме женени и ти вече ме обвиняваш в изневяра. — Тя си пое шумно въздух и вдигна ръка да си избърше лицето.

Той докосна ръката й, но тя отстъпи ядосано назад.

— Ти си болен, Люсиен. Болен в главата. Как можа изобщо да си помислиш, че аз някога — тя млъкна и се разплака.

Дълбоката мъка, прозвучала в думите й, накара Люсиен да се вцепени. Клара плачеше. Защото я беше наранил, защото използваше всяка възможност да я нарани. Жената, за чиято любов копнееше повече отколкото за всичко друго на този свят — може би наистина е луд. Но ако е вярно, влудяваше го именно тя.

Невъзможно беше да й вярва. Тя флиртуваше с всеки мъж, с когото се запознаваше. Дори собствените му приятели я намираха очарователна, възхитителна, мила… чудесна. Ако й довери сърцето си, тя ще го разбие. Ще се окаже още по-голям глупак от баща си, стига да повярва на поне малка част от онова, което тя му казва.

— Клара — каза той и пристъпи към нея. Тя искаше да се отдръпне, но когато закри лицето си с ръце и се разплака, той я привлече в обятията си и я притисна към себе си. Разбираше вълнението й и напрежението, скрито зад него. От утре тя ще е изцяло в негова власт.