Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Не и Аран-гар. Сигурно и тя бе направила същото откритие, но на нея и подейства другояче. С врясък като на подивяла котка тя се хвърли срещу мърдраала.
Безполезно, разбира се. Мърдраалът небрежно я стисна за гърлото и я вдигна с изпъната ръка, докато стъпалата й не се отделиха от пода. Врясъкът премина в къркорене и тя се вкопчи в китката на Получовека. Докато се мяташе в шепата му, чудовищната твар извърна безокия си взор към Осан-гар.
— Не сте отрязани, но не ще преливате, докато не ви се каже, че можете. И няма да се опълчвате срещу мен. Аз съм Шайдар Харан.
Осан-гар се опита да преглътне. Разбира се, съществото не можеше да има нищо общо с това, което му бе причинено. Мърдраалите притежаваха известна власт, но не чак такава. Никога не беше харесвал Получовеците. Участвал бе в създаването на тролоците, смесвайки човешка и животинска порода — гордял се бе с това, с умението, което се изискваше, с трудността — но случайните им изродени издънки го караха да се чувства в най-добрия случай притеснено.
Вниманието на Шайдар Харан отново се насочи към жената, гърчеща се в юмрука му. Лицето й бе започнало да почервенява, краката й биеха все по-немощно.
— Ще се приспособите. Тялото се прегъва пред душата, но умът — пред тялото. Вие вече се приспособявате. Скоро ще е все едно, че никога не сте имали друго. Или можете да откажете. Тогава друг ще заеме мястото ви, а вие ще бъдете дадени на… моите братя, както сте блокирани. — Тънките устни като че ли отново се извиха. — На тях им липсват малките радости в Граничните земи.
— Тя не може да говори — каза Осан-гар. — Ще я убиеш така! Не знаеш ли кои сме ние? Пусни я, получовеко! Подчини ми се! — Съществото беше длъжно да се подчини на един Избраник.
Но мърдраалът изгледа равнодушно посиняващото лице на Аран-гар в продължение на още един дълъг, мъчителен миг, преди да остави нозете й отново да докоснат пода и да освободи хватката си.
— Подчинявам се на Великия властелин. На никой друг. — Тя увисна на ръката му и се закашля. Ако се пуснеше, щеше да падне. — Ще се покорите ли пред волята на Великия властелин? — Липсваше настойчивост. Само небрежен въпрос в шумолящия като сухи листа глас.
— Аз… д-да — изхриптя тя и Шайдар Харан я пусна.
— Не изпитвате ли благодарност? — каза мърдраалът. — Мъртви бяхте и сте живи. Помислете за Рахвин, чиято душа е отвъд всяко спасение, отвъд времето. Имате възможност да служите отново на Великия властелин и да оправдаете грешките си.
Осан-гар побърза да го увери, че е страшно благодарен и че не желае нищо друго освен да заслужи опрощение. Рахвин мъртъв? Какво се беше случило? Все едно — един по-малко от Избраните означаваше един шанс повече за истинска власт, когато Великият властелин излезеше на свобода. Човъркаше го, че се налага да се унижава пред същество, което можеше да се нарече толкова негово лично творение, колкото и тролоците, но смъртта я помнеше съвсем ясно. И пред червей беше готов да запълзи, само да я избегне. Аран-гар се оказа не по-малко бърза от него, както забеляза, въпреки яростта в очите й. И тя очевидно си я спомняше.
— Тогава е време още веднъж да влезете в света, за да служите на Великия властелин — каза Шайдар Харан. — Никой освен мен и Великия властелин не знае, че сте живи. Ако успеете, ще живеете вечно и ще бъдете издигнати над всички. Ако се провалите… Но вие няма да се провалите, нали?
И Получовекът наистина се усмихна. Като самата смърт.
Глава 1
Лъв на хълма
Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, сред посърналите кафяви горички по хълмовете на Кайриен се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.
На запад задуха вятърът, над изоставени села и ферми, над опустошения Кайриен, и там където градчето Мероне гледаше към Арингил на другия бряг на река Еринин, се прехвърли в Андор. И двата града се печаха под неистовия зной и макар повече молитви за дъжд да се въздигаха в Арингил, където бежанците от Кайриен гъмжаха сред стените на крепостта като риба в кошница, дори войниците, скупчени в Мероне, отправяха молитви към Създателя, кога с пресипнали от пиянство гласове, кога в трескава надежда. Зимата отдавна трябваше да е дошла, но пекът и задухата не свършваха.