Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Алтара и Муранди — каза той на Карридин — трябва да бъдат опустошени от Заклетите в Дракона.
Залата наподобяваше на дворцова гостна, макар да се намираше далеч от какъвто и да било палат. Всъщност тя се намираше далеч от където и да е и от каквото и да е, понятно за простосмъртен ум. Месаана обикаляше около мраморната масичка с инкрустирани скъпоценни камъни и се забавляваше, подреждайки блокчетата домино от слонова кост в сложна кула, с всеки следващ етаж по-широк от долния. Гордееше се, че го постига единствено с познанията си за натиск и наклон, без капка от Силата. Вече бе вдигнала кулата до деветия етаж.
Всъщност не толкова се забавляваше, колкото отбягваше разговора със Семирага, която седеше над ръкоделието си. Винаги я беше изненадвало, че Семирага обича да се занимава с нещо толкова… обикновено. Пък и тази вечна черна рокля… Но дори Демандред не си позволяваше да подхвърли в лицето на Семирага, че носи черно само защото Ланфеар обича бялото.
За хиляден път Месаана се мъчеше да анализира защо се чувства толкова неудобно в компанията на тази жена. Месаана знаеше много добре собствените си предимства и уязвими места, както с Единствената сила, така и във всичко друго. В повечето неща тя не отстъпваше на Семирага, а в тези, в които й отстъпваше, разполагаше с други сили, които можеше да противопостави на слабостите на Семирага. Не беше това. Семирага изпитваше удоволствие от жестокостта, чиста наслада в това да изтезава и да причинява болка, но със сигурност и това не беше проблемът. Месаана можеше да бъде достатъчно жестока, когато потрябва, и не я интересуваше какво причинява Семирага на другите. Трябваше да има някаква причина, но тя не можеше да я напипа.
Раздразнена, тя постави поредното домино и кулата се срина. Тя цъкна с език, извърна се от масата и попита:
— Къде се бави Демандред? Седемнайсет дни, откакто отиде в Шайол Гул! — През това време тя на два пъти беше ходила до Ямата на ориста и бе изтърпяла онова късащо нервите преминаване през каменните зъби, отъркващи се в косата й. За да не намери нищо освен един странно висок мърдраал, който не желаеше да проговори. Въртелът си беше там, разбира се, но Великият властелин не се беше отзовал. И двата пъти тя не се беше задържала дълго. Смяташе за себе си, че е неподвластна на страха, поне на този, който можеше да предизвика погледът на един Получовек, но и двата пъти мълчаливият безок взор на мърдраала я беше отпратил назад с бързи стъпки, които не се бяха обърнали на бяг само благодарение на здравия й самоконтрол. Ако на онова място преливането не беше най-сигурният начин да загинеш, щеше да унищожи Получовека или да Отпътува от самата Яма. — Къде е той?
Семирага вдигна немигащите си черни очи и каза спокойно:
— Ще дойде.
— Ще дойде, но кога?!
Предупреждение естествено липсваше. Когато прелееше мъж, такова никога нямаше. Във въздуха се появи тънка вертикална линия, после се разшири и Демандред пристъпи през Портала, удостоявайки ги със сдържан поклон. Днес беше избрал да се облече изцяло в тъмносиво, с малка бяла дантела по врата. Много лесно се приспособяваше към модата и тъканите на този Век.
Ястребовият му профил бе доста обаятелен, макар и не дотолкова, че да накара сърцето на всяка жена да затупти по-бързо. В известен смисъл определенията „не съвсем“ и „почти“ бяха най-добрата характеристика за битието на Демандред. Той беше имал нещастието да се роди един ден след Луз Терин Теламон, обречен да стане Дракона, докато Барид Бел Медар, който се явяваше той тогава, бе преживял повечето си години в догонване постиженията на Луз Терин и не съвсем успявайки да се изравни с неговата слава. Ако не беше Луз Терин, той щеше да е най-прославеният мъж на своя Век. Ако беше предопределен да води вместо мъжа, когото той смяташе за стоящ по-долу от него в интелектуално отношение, един свръхпредпазлив глупак, който твърде често успяваше да гребне с шепа от слепия късмет, нима днес щеше да е тук? Ето, това наистина бе едно безплодно съждение, макар Месаана да беше стигала до него и преди. Не, същественото бе, че Демандред презираше Дракона и сега, когато Дракона се бе Преродил, това презрение беше избуяло с цялата си сила.
— Защо?…
Демандред вдигна ръка.
— Нека изчакаме, докато се съберат всички, Месаана.