Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Продължавам да чакам да чуя какво е казал Великият властелин — измърмори Семирага.
— Да. Трябва ли да убием ал-Тор? — Месаана се усети, че е стиснала полите си, и ги пусна. — Ако всичко мине добре, след два месеца, най-много три, той ще се озове там, където ще мога безопасно да го хвана, при това съвсем безпомощен.
— Където ще можеш безопасно да го хванеш? — Грендал повдигна насмешливо вежда. — Къде всъщност си изровила бърлогата си? Все едно. Колкото и да е наивен, планът ти не е по-лош от всеки друг, за който съм чувала напоследък.
— Като се замисля къде ли сте се наместили, все се чудя — каза колкото на тях, толкова на себе си Демандред. — Искате да узнаете какво ми каза Великият властелин? Много добре. Но всичко си остава тук, между нас. Щом Самаил е предпочел да остане настрани, няма да научи нищо. Нито другите, било то мъртви или живи. Първата част от посланието на Великия властелин е проста. Нека властва Господарят на хаоса. Предавам ви го дума по дума. — Ъгълчетата на устните му се извиха в нещо като усмивка. После им разказа останалото.
Месаана усети, че се е разтреперила, и не знаеше дали от възбуда, или от страх. Можеше да подейства. Но изискваше късмет, а в хазарта тя се чувстваше неудобно. Демандред беше комарджията. Беше прав в едно: Луз Терин бе създал собствения си късмет така, както една монетарница сече монети. Според нея досега поне Ранд ал-Тор правеше същото.
Освен ако… Освен ако Великият властелин имаше някакъв план отвъд този, който бе разкрил. И това я плашеше повече от всяка друга възможност.
Огледалото с позлатената рамка отразяваше стаята — дворцова стая без прозорец… и без врата. Отразяваше и една жена в кървавочервена рокля, чието красиво лице излъчваше странно съчетание от гняв и неверие. Преди всичко неверие. Отразяваше също така собственото му лице и това го интригуваше много повече от жената. Не можа да се сдържи да не докосне носа, устата и бузите си навярно за стотен път, за да се увери, че са истински. Не младо, но по-младо от лицето, което беше носил при първото си излизане от дългия сън, изпълнен с безкрайни кошмари. Най-обикновено лице, а той винаги беше мразил да бъде обикновен. Усети собствения си глас да се надига от гърлото му като неистов смях, като кикот, и го потисна. Не беше млад. Но не беше и луд.
През този втори, далеч по-ужасен сън, му бяха дали име. Осан-гар. Име, дадено му от глас, който той познаваше и на който не смееше да се възпротиви. Старото му име, дадено му с презрение и прието с гордост, си бе отишло завинаги. Гласът на господаря му бе проговорил и го беше сторил. Жената беше Аран-гар; която и да беше била тя преди, вече не беше.
Интересен избор бяха тези имена. Осан-гар и Аран-гар бяха кинжалите за лявата и дясна ръка в една форма на дуел, популярна за кратко по времето, след като Въртелът бе предизвикал същинското начало на Войната за Силата. Спомените му бяха откъслечни — твърде много беше изгубено в дългия сън и в последвалия го по-кратък, — но това го помнеше. Популярността на дуела беше продължила кратко, тъй като почти неизбежно загиваха и двамата противници — остриетата бяха намазани с бавнодействаща отрова.
Нещо в огледалото се размърда и той се обърна, не много бързо. Не биваше да забравя кой е и трябваше да се погрижи и другите да не забравят. Врата все така нямаше, но насред стаята стоеше един мърдраал. Нищо тук не можеше да изглежда странно, но този мърдраал наистина беше странен — беше много по-висок от всички, които Осан-гар бе виждал.
— Защо са ми направили това? — изсъска Аран-гар. — Защо съм поставена в това тяло? Защо? — Последното не беше съскане, а почти крясък.
За миг Осан-гар си помисли, че безкръвните устни на мърдраала се извиват в усмивка, само че това не беше възможно, нито тук, нито никъде. Дори тролоците имаха чувство за хумор, макар зъл и жесток, но не и мърдраалите.
— На двамата ви се даде най-доброто, което можеше да се вземе в Граничните земи. — Гласът му бе като на змия, шумоляща в суха трева. — Чудесни тела, силни и здрави. И много по-добри от алтернативата.
И двете неща бяха верни. Тялото на жената беше чудесно, подходящо за танцьорка на дайен в добрите стари времена, гладко и похотливо, с овално лице със зелени очи, обкръжено от лъскава черна коса. И далеч по-добро от алтернативата.
Навярно обаче Аран-гар не виждаше нещата по този начин. Ярост сбърчи красивото й лице. Щеше да направи нещо безразсъдно, Осан-гар го знаеше — в това отношение винаги бе съществувал проблем. В сравнение с нея Ланфеар изглеждаше предпазлива. Той посегна към сайдин. Преливането тук можеше да е опасно, но по-малко, отколкото да й позволи да извърши нещо глупаво. Пресегна се към сайдин… и не намери нищо. Да беше заслонен — не беше: щеше да го почувства и да разбере как да заобиколи щита или да го счупи, ако разполагаше с време. А това сега… Все едно че беше отрязан. Шокът го вкамени на място.