Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
Втурнахме се към къщи заедно с останалите, но на известно разстояние. Един-два пъти Фред се обърна към мен, сякаш искаше да каже нещо, но всеки път се разколебаваше.
В къщата Райли реши да остави празничното настроение да се уталожи от само себе си. Няколко часа по-късно още му беше трудно да накара всички да възприемат сериозен тон. Но този път поне не се налагаше да обуздава сбивания, а само превъзбуда. Ако всичките му обещания бяха просто лъжа, както бях убедена, след засадата щеше да си има проблеми. Тези вампири бяха разбрали какво е безнаказаност и нямаше лесно да се върнат към ограниченията. Но поне за настоящата вечер Райли бе герой.
Най-накрая, предполагам малко след като изгря слънцето, всички утихнаха и се съсредоточиха. Израженията им даваха да се разбере, че са готови да попият всяка негова дума.
Райли се покатери до средата на стълбите със сериозен вид.
— Три неща — подхвана той. — Първо, трябва да сме сигурни, че нападаме сборището, което ни трябва. Ако случайно се натъкнем на друг клан и ги избием, сами ще си сложим главата в торбата. Врагът ни трябва да е хем самонадеян, хем неподготвен. Две неща отличават това сборище, и двете се набиват на очи. Първото е, че изглеждат различно — очите им са жълти.
Надигна се объркан шепот.
— Жълти ли? — повтори Раул с отвратен тон.
— Светът на вампирите крие още много загадки, с които не сте се сблъсквали. Казах ви, че тези вампири са стари. Очите им са по-слаби от нашите, пожълтели с годините. Което пак е плюс за нас. — Той кимна на себе си, сякаш отбелязваше нещо наум. — Но тъй като съществуват и други стари вампири, ето един сигурен начин да не сбъркаме… а тук се намесва и десертът, за който споменах. — Райли се усмихна лукаво и направи многозначителна пауза. — Това трудно ще го схванете — предупреди той. — Аз самият не го разбирам, но съм го виждал с очите си. Тези стари вампири дотолкова са омекнали, че си имат човек за домашен любимец, пълноправен член на сборището.
Разкритието му бе посрещнато с недоумяващо мълчание. Пълно недоверие.
— Знам, не е лесно да се проумее. Но е вярно. Ще знаем със сигурност, че са те, ако с тях има и човешко момиче.
— Ама… как така? — обади се Кристи. — Искаш да кажеш, че си носят закуска ли?
— Не, момичето винаги е едно и също, едно-единствено, и не възнамеряват да я убиват. Не знам как го правят, нито пък защо. Може би просто искат да са различни. Може би искат да демонстрират самоконтрол. Може би смятат, че така изглеждат по-силни. За мен няма смисъл. Но съм я виждал. Нещо повече, подушвал съм я.
Бавно и театрално Райли бръкна в джоба на якето си и извади малка прозрачна торбичка с цип, в която бе сгънато парче червен плат.
— През последните няколко седмици направих проучвания, проверих жълтооките още щом пристигнаха в района. — Той направи пауза и ни хвърли бащински поглед. — Грижа се за децата си. Както и да е, когато разбрах, че се канят да ни нападнат, взех това — той размаха торбичката, — за да можем по-лесно да ги проследим. Искам всички да запомните миризмата.
Той подаде торбичката на Раул, който отвори пластмасовия цип и вдиша дълбоко. После вдигна стреснато поглед към Райли.
— Нали ви казах — рече Райли. — Невероятно, а?
Присвил замислено очи, Раул подаде торбичката на Кевин.
Един по един, всеки от вампирите подуши торбичката. Очите на всички се разшириха, но друга реакция нямаше. Обзе ме любопитство, затова се отдалечих от Фред, докато не усетих лекото гадене, което подсказваше, че съм извън обсега на защитата му. Промъкнах се напред, докато не се озовах до хлапето Спайдърмен, което май бе последно на опашката. Когато дойде негов ред, той подуши торбичката и като че ли се накани да я върне на онзи, който му я беше подал, но аз протегнах ръка и изсъсках тихо. Той цял подскочи, сякаш не ме беше виждал никога досега, и ми подаде торбичката.
Червеният плат като че ли беше блуза. Заврях нос в отвора, без да откъсвам очи от вампирите около мен, за всеки случай, и вдишах.
Аха. Сега разбрах израженията и усетих, че и на моето лице се изписва същото. Защото човекът, който бе носил тази блуза, притежаваше изключително сладка кръв. Прав беше Райли да говори за десерт. От друга страна, жаждата ми бе максимално уталожена. И макар очите ми да се разшириха одобрително, не усетих достатъчно болка в гърлото, за да се намръщя. Би било чудесно да усетя тази кръв в устата си, но точно в момента не страдах, че не мога.