Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
Досега не бяхме ловували всички заедно и бях убедена, че идеята не е добра. Помнех как Кевин и хлапето Спайдърмен се бяха сбили за жената в колата в онази първа нощ, когато заговорих Диего. Надявах се Райли да е подсигурил достатъчно тела, в противен случай вампирите щяха да започнат да се разкъсват един друг, само и само да се доберат до повече кръв.
Райли спря до ръба на водата.
— Този път няма нужда от сдържаност — каза той. — Искам да сте сити и силни — в най-добрата си форма. А сега… да вървим на купон.
Той се гмурна плавно във вълните. Останалите заръмжаха ентусиазирано и се хвърлиха след него. Двамата с Фред ги последвахме по-плътно, тъй като във водата нямаше как да долавяме миризмата. Но усещах колебанието на Фред — готов беше да хукне, ако се окажеше, че Райли ни готви нещо различно от ядене на корем. Май не му вярваше повече от мен.
Не след дълго видях останалите да се издигат към повърхността. Двамата с Фред изплувахме последни, а Райли заговори веднага щом главите ни се показаха, сякаш ни бе чакал. Явно доста по-ясно усещаше близостта на Фред, отколкото останалите.
— Ето там — посочи той голям ферибот, който пухтеше на юг, вероятно последният курс от Канада за тази нощ. — Дайте ми минутка. Когато спре токът, всички са ваши.
Чу се доволен шепот. Някой се изкикоти. Райли се стрелна като куршум и само секунди по-късно видяхме, че се катери по стената на ферибота. Насочи се право към контролната кула. Явно за да изключи радиостанцията. Можеше да говори колкото си иска, че враговете били единствената причина за предпазливостта ни, но бях сигурна, че има и още нещо. Хората не биваше да знаят за съществуването на вампирите. Или поне не за дълго. Докато не ги убием.
Райли счупи с ритник един широк прозорец и изчезна в кулата. След пет секунди светлините изгаснаха.
Осъзнах, че Раул го няма. Явно се бе гмурнал, за да не чуем, че плува след Райли. Всички се хвърлиха напред и водата се разпени като при нападение на огромен пасаж баракуди.
Двамата с Фред заплувахме по-бавно. Малко напомняхме на възрастна двойка. Не си говорехме, но въпреки това правехме всичко абсолютно едновременно.
Стигнахме кораба около три секунди след останалите, а въздухът вече трептеше от писъци и беше наситен с топлия мирис на кръв. Миризмата ме накара да осъзная колко съм жадна, но това беше последната мисъл в главата ми. Мозъкът ми напълно изключи. Остана единствено пламтящата болка в гърлото и възхитителният аромат на кръвта — кръв навсякъде, — която обещаваше да потуши огъня.
Когато всички приключи и на кораба не остана нито едно туптящо сърце, нямах представа колко хора бях убила. Със сигурност поне три пъти повече, отколкото друг път. Чувствах се разгорещена и със зачервени страни. Бях продължила да пия и след като най-после бях утолила жаждата си, от чиста лакомия. Кръвта на ферибота бе чиста и вкусна — тези пътници не бяха измет. Но макар никак да не се бях сдържала, вероятно бройката ми бе сравнително скромна. Раул бе заобиколен от толкова много обезобразени тела, че буквално бяха образували могила. Той седеше на върха на купчината и се смееше гръмогласно.
Той не беше единственият. Потъналият в мрак кораб ехтеше от доволен смях. Чух Кристи да се обажда:
— Невероятно беше — ура за Райли! — Неколцина от групата й завикаха „ура“ в нестроен хор, досущ като развеселени пияници.
Джен и Кевин се появиха на горната палуба вир-вода.
— Хванахме всички, шефе — подвикна Джен към Райли. Значи някои от хората се бяха опитали да се спасят с плуване. Изобщо не бях забелязала.
Потърсих Фред. Не го видях веднага. Накрая усетих, че ми е трудно да гледам право към едно ъгълче зад автомата за напитки, и се отправих натам. При първите няколко крачки имах чувството, че люшкането на ферибота всеки момент ще обърне червата ми, но когато се приближих достатъчно, усещането намаля и накрая забелязах Фред до прозореца. Той се усмихна кратко, после се втренчи някъде над главата ми. Проследих погледа му и видях, че наблюдава Райли. Имах чувството, че от известно време само това прави.
— Е, деца — обади се Райли, — разбрахте колко сладък е животът, но сега имаме малко работа!
Всички заръмжаха ентусиазирано.
— Имам да ви казвам още три неща, а едно от тях включва лек десерт, така че давайте да потапяме тази гемия и да се прибираме у дома!
През смях, примесен с ръмжене, армията се захвана да руши кораба. Двамата с Фред се измъкнахме през прозореца и загледахме представлението от разстояние. Не след дълго фериботът се скърши през средата със силен метален трясък. Средната част потъна първа, после носът и кърмата се извъртяха и за миг щръкнаха нагоре към небето. Не потънаха едновременно, кърмата изпревари носа с няколко секунди. Пасажът баракуди се насочи към нас. С Фред заплувахме към брега.