Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
Всички извикаха в един глас.
— Да вървим да ги смажем, хлапета!
Отново се превърнаха в пасаж баракуди, но този път на сушата.
Фред не помръдна и аз останах до него, макар да съзнавах, че губя ценно време. Ако исках да се добера до Диего и да го измъкна преди началото на битката, трябваше да съм начело на групата. Загледах тревожно как се отдалечават. Добре, че бях по-млада от повечето, по-бърза.
— През следващите двайсетина минути Райли няма да е в състояние да мисли за мен — обади се Фред, гласът му бе небрежен и така познат, сякаш бяхме водили милиони разговори в миналото. — Постарах се да преценя времето. Даже и от разстояние ще му прилошее, ако се опита да мисли за мен.
— Сериозно? Колко готино.
Фред се усмихна.
— От доста време се упражнявам, следя как въздействам. Вече мога да ставам напълно невидим. Никой не може да погледне към мен, ако сам не пожелая.
— Забелязах — отвърнах, замълчах за миг, после предположих гласно: — Май не смяташ да вървиш с тях?
Фред поклати глава.
— Естествено, че не. Очевидно е, че не ни казват всичко. Отказвам да бъда пионка на Райли.
Значи Фред сам бе прозрял ситуацията.
— Смятах да тръгна по-рано, но пък исках да говоря с теб, преди да тръгна, а досега нямаше възможност.
— И аз исках да поговорим — казах. — Май е редно да си наясно, че Райли ни е лъгал за слънцето. Тази история с четирите дни е пълна глупост. Предполагам, Шели и Стив и останалите също са се досетили. А тази битка е обвързана с далеч повече политически машинации, отколкото твърди. Врагът е повече от един — избъбрих всичко, усещайки неумолимото движение на слънцето, препускащото време. Трябваше да бързам при Диего.
— Не се учудвам — отвърна равно Фред. — И не желая да участвам. Ще изследвам света сам, ще попътувам. Или по-скоро, смятах да съм сам, но после реших, че може би да искаш и ти да дойдеш. С мен ще си в относителна безопасност. Никой няма да успее да ни проследи.
Поколебах се за секунда. Точно в този момент идеята за безопасност бе почти неустоима.
— Трябва да намеря Диего — казах и поклатих глава.
Той кимна замислено.
— Ясно. Виж, ако си готова да гарантираш за него, може и той да дойде. Май понякога по-голямата бройка се оказва от полза.
— Да — съгласих се охотно и си припомних колко уязвима се бях почувствала сама с Диего на дървото, докато настъпваха черните наметала.
Той вдигна вежда при тона ми.
— Райли лъже за поне едно изключително важно нещо — поясних. — Внимавай. Хората не бива да разбират за нас. Съществуват някакви страховити вампири, чиято работа е да унищожават всеки, който се набива на очи. Виждала съм ги и е най-добре да не ги срещаш. Крий се през деня и ловувай разумно — погледнах напрегнато на юг. — Трябва да бързам.
Той асимилираше разкритията ми със сериозно изражение.
— Добре. Настигни ме, ако решиш. Иска ми се да чуя подробности. Ще те чакам във Ванкувър един ден. Познавам града. Ще ти оставя следа в… — той се замисли за миг, после се подсмихна — Райли Парк. Оттам ще ме проследиш. Но след двайсет и четири часа потеглям.
— Ще намеря Диего и ще те настигнем.
— Късмет, Бри.
— Благодаря ти, Фред! И на теб късмет. Ще се видим! — Вече тичах.
— Дано — дочух да казва след мен.
Хукнах по петите на другите, летях по-бързо от всякога. За мой късмет явно бяха спирали по някаква причина, вероятно Райли да им се накрещи за нещо, защото ги настигнах по-бързо, отколкото очаквах. А може би Райли се бе сетил за Фред и бе спрял, за да ни потърси. Когато ги настигнах, тичаха с равномерна крачка, в рехав строй, както снощи. Опитах се да се вмъкна в редицата, без да привличам внимание, но видях, как Райли извърта глава, за да провери дали някой не изостава. Очите му се приковаха в мен, после затича по-бързо. Дали предполагаше, че Фред е с мен? Никога повече нямаше да го види.
Само пет минути по-късно всичко се промени.
Раул улови следата. Втурна се напред с див рев. Райли така ни беше обработил, че бе необходима съвсем мъничка искра, за да избухне експлозията. Тичащите край Раул също я надушиха, после всички полудяха. Останалите инструкции на Райли минаха на заден план, важно беше единствено момичето. Вече бяхме ловци, а не армия. Не бяхме екип. Състезавахме се за кръв.
Макар да знаех, че историята е съшита с бели конци, не можех да устоя на уханието. При все че тичах на опашката на глутницата, нямаше как да я пропусна. Свежа. Силна. Човекът бе преминал оттук съвсем наскоро и ухаеше така сладостно. Бях силна от изпитата предната нощ кръв, но нямаше значение. Бях жадна. Жаждата ме изгаряше.
Тичах след останалите и се мъчех да разсъждавам. Впрегнах цялата си воля, за да изостана поне малко, да тичам зад другите. Най-близо до мен се оказа Райли. Дали и той… не изоставаше?