Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
Сетих се как Райли ни бе внушил страх от слънцето. Чрез постоянно повторение.
Но беше толкова скучно, че някъде след десетия час на първия ден Фред измъкна отнякъде тесте карти и започна да реди пасианс. Което се оказа далеч по-интересно от това да наблюдавам едни и същи грешки, така че започнах да наблюдавам него.
След още дванайсет часа — отново бяхме на закрито — побутнах Фред, за да му обърна внимание, че може да премести една червена петица. Той кимна и ме послуша. След като приключи, раздаде карти и на двама ни и започнахме игра на руми. И двамата мълчахме, но той се усмихна един-два пъти. Останалите не ни поглеждаха и никой не пожела да се включи.
Нямаше паузи за лов, което с течение на времето започна да оказва влияние. Далеч по-лесно се стигаше до бой, достатъчна бе и най-малката провокация. Инструкциите на Райли започнаха да звучат по-отсечено, той сам откъсна две ръце. Опитвах се да не мисля за изгарящата жажда. В крайна сметка сигурно и Райли изпитваше жажда, така че едва ли щяхме да продължаваме вечно. Но през повечето време в главата ми присъстваше единствено жаждата. Фред също имаше доста напрегнат вид.
В началото на третата нощ — оставаше ни още един ден, мисъл, която караше празния ми стомах да се свива — Райли спря битките.
— Приключвайте, деца — нареди той и всички го приближиха в хлабав полукръг. Някогашните банди пак бяха в стария си състав. Май тренировките не бяха оказали влияние върху конфигурацията им. Фред пъхна картите в задния си джоб и се изправи. Застанах по-плътно до него, разчитайки, че отблъскващата му аура ще ме пази.
— Добре се справяте, — похвали ни Райли. — Довечера ви се полага награда. Пийте до насита, защото знам, че утре ще искате да сте във върхова форма.
От почти всички гърла се изтръгна облекчено ръмжене.
— Съвсем умишлено казвам, че ще искате, а не че ще трябва — продължи Райли. — Мисля, че схванахте. Държахте се умно и работихте усилено. Враговете ни изобщо няма да разберат какво ги е връхлетяло.
Кристи и Раул изръмжаха и привържениците им на мига се включиха. С изненада установих, че в този момент действително приличат на армия. Не че маршируваха във формация или нещо от сорта, просто реагираха така еднакво. Сякаш бяха част от по-голям организъм. Както винаги, двамата с Фред бяхме изключението, но реших, че само Райли усеща присъствието ни — от време на време очите му се плъзгаха към мястото, където стояхме, сякаш проверяваше дали продължава да усеща дарбата на Фред. Той май нямаше против, че не се включваме. Поне засега.
— Ъъъ, имаш предвид утре вечер, нали, шефе? — попита Раул.
— Точно така — отвърна Райли със странна усмивчица. Като че ли никой не забеляза нещо особено в отговора му — освен Фред. Той ме погледна с вдигната вежда. Свих рамене.
— Готови ли сте за наградата? — попита Райли.
Малката му армия заръмжа в отговор.
— Тази вечер ще вкусите света такъв, какъвто ще бъде, след като премахнем конкуренцията от сцената. Следвайте ме!
Райли хукна напред, а Раул и дружинката му литнаха плътно по петите му. Хората на Кристи заблъскаха и задрапаха, за да застанат начело.
— Я внимавайте да не размисля! — кресна Райли от група дървета по-напред. — Като нищо ще си останете жадни. Мислите ли, че ми пука?
Кристи излая някаква заповед и групата й намусено изостана зад тази на Раул. Двамата с Фред изчакахме и последният да се скрие от поглед. После Фред направи широк жест с ръка — път на дамите. При това май не от страх, че ще се окажа зад гърба му, а от чиста любезност. Затичах след армията.
Останалите отдавна бяха изчезнали, но лесно следвахме дирята. Тичахме в уютно мълчание. Чудех се за какво ли мисли. Може би единствено за жаждата си. Аз самата горях, така че вероятно и с него бе така.
Настигнахме останалите след около пет минути, но продължихме на известно разстояние зад тях. Армията се придвижваше невероятно тихо. Бяха съсредоточени, и… почти дисциплинирани. Направо съжалих, че Райли не бе започнал обучението по-рано. Сега бе далеч по-лесно да се общува с останалите.
Прекосихме пуста двулентова автострада, поредната ивица гора, след това се озовахме на ивица плаж. Водата беше напълно спокойна, а бяхме тичали почти право на север, така че вероятно беше проливът. Не бяхме минали покрай къщи, което едва ли беше случайно. Както бяхме жадни и с изопнати нерви, нямаше да е трудно крехката ни организация да рухне и да се хвърлим в безогледно лапане.