Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
Интересно след колко време щях да ожаднея отново. Обикновено няколко часа след хранене, болката започваше да се завръща, да се усилва и след два-три дни вече не бях в състояние да мисля за друго дори за секунда. Дали прекомерното количество кръв, което бях погълнала, щеше да забави ефекта? Май доста скоро щях да разбера.
Хвърлих поглед наоколо, за да съм сигурна, че никой не чака торбичката, защото реших, че вероятно и на Фред му е любопитно. Райли улови погледа ми, усмихна се съвсем лекичко и направи почти незабележим жест с брадичка към ъгъла, в който стоеше Фред. Веднага ми се прииска да направя точно обратното, но както и да е. Не желаех да будя подозренията му.
Тръгнах обратно към Фред, без да обръщам внимание на гаденето, но накрая то отслабна и се озовах точно до него. Подадох му торбичката. Май остана доволен, че съм се сетила за него. Усмихна се, после подуши блузата. След секунда кимна замислено на себе си. Върна ми торбичката с многозначителен поглед. Следващия път, когато останехме сами, вероятно щеше да изрече гласно онова, което от известно време искаше да сподели.
Хвърлих торбичката към Спайдърмен, който реагира, сякаш тя падаше от небето, но все пак я хвана, преди да е тупнала на земята.
Всички коментираха миризмата. Райли плесна два пъти с ръце.
— Така, значи това е десертът, за който говорех. Момичето ще бъде с жълтооките. И който се добере пръв до нея получава десерт. Съвсем просто.
Понесе се одобрително ръмжене. Ревниво ръмжене.
Просто, да, но… съвсем не на място. Нали уж целта бе да унищожим сборището на жълтооките? И трябваше да сме единни. Тогава защо намесваше награда за първия, награда само за един от нас? Сигурният резултат от подобен план бе едно мъртво момиче. Сещах се за поне десетина по-ефикасни начина да мотивира армията. Например онзи, който убие най-много жълтооки, получава момичето. Или онзи, който най-добре се сработи с останалите. Онзи, който най-стриктно се придържа към плана. Онзи, който най-точно изпълнява заповедите. Най-добрият съотборник и така нататък. Трябваше да се съсредоточим върху опасността, а тя съвсем не беше в човека.
Огледах се и реших, че никой от останалите не разсъждава в тази посока. Раул и Кристи се гледаха злобно. Чух, как Сара и Джен спорят шепнешком дали да не си поделят наградата.
Е, може би Фред поне мислеше като мен. Той също се беше смръщил.
— И последното — обади се Райли. За първи път в гласа му се долавяше известно колебание. — Вероятно още по-трудно ще го възприемете, затова направо ще го демонстрирам. Не ви карам да правите нещо, което аз самият не бих направил. Помнете, че съм зад вас във всеки един момент.
Вампирите отново застинаха. Забелязах, че Раул се е добрал до пликчето и го стиска собственически.
— Тепърва има да учите много за света на вампирите — започна Райли. — Някои неща са по-логични от другите. А това е от онези, които в първия момент звучат абсурдно, но аз самият съм го изпитвал и сега ще ви го покажа. — Той направи дълга пауза, после продължи: — Четири пъти годишно слънцето пада под определен непряк ъгъл. В този ден, четири пъти годишно, е безопасно… да се покажем на дневна светлина.
И най-леките движения замряха. Никой не дишаше. Райли говореше пред гора от статуи.
— Един от тези специални дни започва именно днес. Слънцето, което днес изгрява, не може да ни нарани. Ще използваме това рядко изключение, за да изненадаме враговете си.
Мислите ми се завъртяха и преобърнаха. Значи Райли знаеше, че е безопасно да се показваме на слънце. Или пък не знаеше, а създателката ни му беше втълпила тази история с „четирите дни годишно“. Или пък… беше прав и двамата с Диего случайно бяхме уцелили такъв ден. Само дето Диего се бе показвал на светло и по-рано. А и Райли се опитваше да го изкара като някакво периодично явление, свързано примерно със слънцестоенето, докато двамата с Диего се бяхме показали на дневна светлина едва преди четири дена.
Разбирах, че Райли и създателката ни използваха страха от слънцето, за да ни контролират. Беше съвсем логично. Но защо бяха решили да ни кажат истината, или поне малка част от нея, точно сега?
Можех да се обзаложа, че онези страховити черни наметала имаха пръст в решението й. Вероятно тя искаше да изпревари крайния срок. Наметалата така и не дадоха дума, че ще я оставят жива, след като избием всички жълтооки. Предполагах, че щеше да хукне като куршум в секундата, в която постигнеше целта си тук. И щом избием жълтооките, щеше да замине на продължителна почивка в Австралия, или някъде другаде на другия край на света. Естествено, нямаше да ни изпрати официални покани. Трябваше максимално бързо да открия Диего и да се спасяваме. А не беше зле да намекна нещичко и на Фред. Реших да го направя веднага щом се случи да останем сами.