Потомците на Шанара

Досега.

И сега като че ли бе задължение на Пар да предупреди Морган за опасността от по-нататъшното използване на меча. Но как трябваше да го направи? Проклятие. Морган Лий, бе най-добрият му приятел заедно с Кол, а новооткритата магия, признаваше Пар, току-що бе спасила живота им. Обзе го чувство на вина и срам заради ревността, която бе почувствал. Как трябваше да каже на Морган, че не бива да използва Меча? Независимо че имаше причина за това, все още звучеше невероятно. Освен това щяха да се нуждаят от магията на Меча, ако отново срещнат Призраци. И бе напълно възможно това да се случи.

Вътрешната му борба беше кратка. Просто не можеше да преодолее неудобството и живия спомен от страшното същество, което бе дишало над него. Реши да си замълчи. Може би нямаше да има нужда от това. Ако се появеше опасност, щеше тогава да каже. Пропъди въпроса от мислите си.

Говориха малко, а когато го правеха — бе за Призрака. Вече не се съмняваха, че тези същества са истински. Дори Кол не увърташе, но приемането им като факт не осветляваше — нищо. Призраците останаха за тях забулени в мистерия. Не знаеха откъде са дошли и защо. Дори не знаеха какво представляват. Нямаха представа и за източника на силата им, макар че тя изглежда идваше от някаква магия. Ако тези същества наистина ги преследват, те не знаеха какво да направят. Знаеха само, че старецът е бил прав, като ги предупреди да внимават.

Стигнаха Кълхейвън точно след изгрева. Уморени, почти заспали, преминаха от нощните горски сенки в просветляващия ден. Облаци висяха в небето на Източната земя, закриваха върховете на дърветата и хвърляха върху селото на Джуджетата сиви мразовити сенки. Пътниците спряха, протегнаха се и се огледаха наоколо. Дърветата се бяха разредили пред тях и те видяха няколко колиби, от чиито каменни комини се виеше дим. Под навесите им имаше каруци и сечива, а в малките дворчета животните бяха забързани или затворени в кошарите. Зеленчуковите градинки се опитваха да се преборят за малко земя, тъй като бурените ги нападаха отвсякъде. Всичко сякаш беше скупчено едно върху друго: колибите, навесите, животните, градините и гората. За нищо не се полагаха грижи — боята бе излющена и стара, камъните — разместени, оградите — изпочупени и висящи, животните — рунтави, а градинките и буренаците растяха почти заедно и човек не би могъл да ги различи. Жени минаваха през вратите и покрай прозорците, предимно стари, някои перяха, други готвеха, но всички изглеждаха окъсани и разчорлени. Деца играеха в дворовете, по пътеките и на пътя — всичките дрипави и диви като планински кози.