Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
По силата на най-демократичния военен принцип — единоначалието — съм назначен за старши на лъвския прайд. Столичният шеф се е обадил на майор Фолф и му е подсказал: „Виж, пращам ти един много сериозен боец, дай му възможност да се развива…“
Даже след неочакваното ми комитетско израстване, не съм променил отношението си към казармата, така че новото назначение въобще не ме радва. То може да изглежда лъскаво, но въпросът си има и чисто прозаична страна. Старши на тая орда означава, че ще трябва да паса зайци с тъпан. И когато някой от тях направи гаф, виновните ще са двама — заекът и моя милост. Перспектива, няма що…
Завалява първият сняг. Чист, бял, носталгичен. Вечер се събираме, бърборим си… Странно, но тия диви момчета започват да пеят с някаква непонятна нежност песни от скорошното детство: За отъпканата пъртина, за дядо Коледа, за звънчетата… Попеят, попеят и току хванат пътя към селската кръчма. След като много добре знаят, че нямат право да прекрачват оградата. И тук, естествено има ограда. Какво би била една уважаваща себе си казарма без оградата си?… А аз, като глупава кокошка се опитвам да ги убеждавам колко е добре да си стоят в курника — парашутната зала.
Не, че съм толкова примерен. Две вечери и аз излизам с тях до опушеното приземие. Но това, което търся, не се намира в него и затова предпочитам да оставам в залата.
Знаят, че няма да ги издъня пред майора и със скрита, но ясно доловима ехидност, ми се качват на главата. Решавам въобще да не се впрягам и им обяснявам действието на проверения принцип: „Всяка коза — на свой крак!“ Разбирай, ако нещо се случи на някого, той си носи и последствията… Чуват ме и се съгласяват с мен. Теоретически, въпросът стои точно така! Практически? Абе, ще видим…
Сутрин дремят на занятията и доста симптоматично ухаят на бъчва. За сметка на това, подчертано уставно изпълняват всичко, което им наредя. Друг е въпросът, че аз им нареждам това, което е наредено на мен. Казано на модерен жаргон, аз съм медиатор между майора и ордата в униформи.
Все пак нещата вървят, зимата става от бяла още по-бяла, някакво странно спокойствие затиска поривите даже на нерваците, с които армията е пълна.
Имам достатъчно време да спя. Да си спомням хубави моменти от неособено богатата ми биография. Да си мечтая за разните неща, които трябва да ми се случат в бъдещето. Като правило, мечтите ми започват от момента на излизането от затвореното пространство.
Със странна настойчивост, често ме навестява споменът за онази магия от иконата. По някакъв начин тя е влязла в съзнанието и кръвта ми. Да, това е нещо като влюбване, но не в жена, а в недостижима фикция. Нямам добрата механична памет на художник, но иконата лесно се появява пред очите ми почти на живо. Знам частичното обяснение. Имам нужда от жена край себе си. От жива, дишаща, нежна и глуповата младост, която да озонира и придава свежест на живота ми. Света Екатерина не е това, което търся. По-скоро е идеала, към който подсъзнателно се стремя. И все пак я обичам.
Доста бързо се излекувам от Дани. Терзанията отпреди месец ми изглеждат детински и се чувствам ужасно горд, че още през лятото се проявих като мъж и й казах категорично, че… Разбира се не съм забравил и за полянките край малката рекичка. Ами, хубаво беше… Наистина хубаво, но наистина за последно…
Осъзнавам мъдростта на мисълта на Еклезиаст: „Всяко нещо на тоя свят има своя час и своето време…“ Просто на някои неща часовете им са отминали. Има и други, които предстоят. За тях си струва да се живее. Знам, че някога ще умра, но на този етап мога да разсъждавам като практически безсмъртен. В тези дни съм един… малко тъжен дървен философ, който се опитва да проумее света и мястото си в него. И тъкмо си помисли, че нещата са се подредили…
… В една от почивките между занятията, майорът ме извиква в стаята си. Показва ми с жест стола срещу себе си. Сядам.
— Нека приемем, че това е неофициален разговор — започва спокойно той. — Нека приемем още, че едно птиченце ми е казало, че някои бойци от школата ходят по вечерно време някъде, където не трябва да ходят. Нека приемем — продължава монолога си майорът — че все още може да бъде избегнат моментът на достигането на официалната информация до мен. Защото, ако тя достигне, ще трябва да взема мерки, от което никой не печели. Какво ще кажеш по въпроса?
Какво мога да кажа? Ами първо, че тоя сорт птиченца растат навсякъде и от тях отърване няма. Те са снесли в ухото на когото трябва каквото трябва. И сега майорът постъпва умно и човешки — потупва по самара едното магаре, за да се сетят и останалите магарета. А ако не се сетят? — Знае се какво се случва на магаретата в такива случаи — магарешки бой… И не е задължително боят да бъде в буквалния смисъл на думата. Има си начини, чрез които боли повече от шамарите.