Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
Четиринадесета глава
ПЪРВИЯТ УДАР
Доволен, че се изплъзнах от Дългия Джон, аз се ободрих и започнах да разглеждам с любопитство странната земя, на която бях попаднал.
След като преминах една блатиста местност, в която растяха върби, тръстики и странни, непознати блатни дървета, аз стигнах до открито, неравно място, покрито с пясък, дълго около миля, осеяно с борове и голям брой дървета с криви стъбла, подобни на дъба, но с белезникави листа като на върбата. На отсрещната страна се издигаше хълмът с двата чудновати скалисти върха, които блестяха ярко на слънцето.
За пръв път изпитвах радостта от изследване на непозната страна. Островът не бе населен, моите спътници от кораба бяха останали далеч зад мен, а наоколо живееха само зверове и птици. Аз се движех насам-натам сред дърветата. Виждах нацъфтели непознати растения, тук-там — змии. Една змия си подаде главата от пукнатината в скалите и изсъска срещу мен с шум, подобен на шума, който издава въртящ се пумпал. И през ума не ми мина, че това бе страшната, смъртоносната гърмяща змия.
След малко стигнах до един гъсталак от ония дървета, подобни на дъб, които, по-късно разбрах, се наричат вечнозелени дъбове и растат ниско по пясъка като трънки. Клоните им бяха странно извити, а короната им — гъста като сламен покрив. Горичката се спускаше от върха на една пясъчна могилка и се разширяваше към долния си край, като достигаше до широко, обрасло с тръстика блато, през което един от двата потока се вливаше в заливчето. Блатото се изпаряваше под горещите лъчи на слънцето, а в далечината през трептящата мараня се виждаха очертанията на „Далекоглед“.
Изведнъж нещо прошумоля сред тръстиките и една дива патица излетя с крясък. Друга я последва и в кратко време над блатото се издигна цял облак птици, които крякаха и се виеха във въздуха. Веднага се сетих, че сигурно някой от нашите моряци се приближава покрай блатото. Предположението ми се оказа вярно, защото скоро долових далечен човешки глас и като се вслушах, забелязах, че той става все по-силен и се чува все по-отблизо.
Много се изплаших и изпълзях да се скрия под най-близкия дъб, където се свих и притаих като мишка.
Някакъв друг глас отговори и после първият глас, който познах, че е на Силвър, отново поде разговора и продължи да говори още дълго, прекъсван само от време на време от другия. От звуците, които долавях, можех да разбера, че разговорът се води сериозно и разпалено, но не чух ясно нито една дума.
Най-после и двамата спряха да говорят и трябва да бяха седнали, защото гласовете им повече не се приближаваха и дори птиците започнаха да се смълчават и да се връщат отново по местата си в блатото.
Но аз започнах да чувствувам, че пренебрегвам задълженията си. След като тъй неблагоразумно бях дошел на брега с тези главорези, трябваше поне да подслушам техния заговор, като на всяка цена се промъкна колкото може по-близо до тях под удобното прикритие на ниските дървета.
Аз можах точно да определя посоката на разговарящите не само по гласовете им, но и по поведението на последните птици, които все още тревожно се виеха над главите на нежеланите гости.
Като запълзях на четири крака, аз бавно се отправих към тях, докато през една пролука между листата можах да видя ясно Дългия Джон Силвър и един друг моряк да разговарят, седнали на малка зелена морава край блатото.
Слънцето ги огряваше ярко. Силвър си беше хвърлил шапката на тревата и широкото му гладко лице, лъснало от жегата, бе вдигнато някак умолително към човека, седнал до него.
— Драги — казваше той, — само защото за мен си чисто злато, говоря ти така, главата си залагам! Ако не държах на тебе, щях ли сега да седя тук и да те предупреждавам? Всичко е свършено — няма друг изход за теб; за да спася кожата ти, те съветвам. А ако някой от нашите юнаци случайно открие това, къде ще се дяна, Том, я ми кажи, къде ще се дяна?
— Силвър — отвърна другият и аз забелязах, че не само лицето му беше пламнало, но и гласът му беше дрезгав и трептеше като тетива, — Силвър — каза той, — ти си възрастен и си честен човек, поне минаваш за такъв: ти имаш пари, каквито много бедни моряци нямат; ти също си смел човек, ако се не лъжа. И не мога да повярвам, че ще се оставиш да те поведе тази шайка негодници. Ти не си човек за подобна работа. Кълна се, че по-скоро бих загубил ръката си, отколкото да изменя на дълга си…
Внезапен шум прекъсна думите му. Бях открил току-що един от честните хора и ето че в същия миг долетя гласът на още един. Далеч откъм блатото внезапно се разнесе гневен вик, последван веднага от друг, и малко след това се чу продължителен предсмъртен писък. Ехото от скалите на „Далекоглед“ го повтори многократно. Всички блатни птици изведнъж излетяха и запълниха небето. Дълго кънтя в ушите ми предсмъртният вик, после тишината отново се възцари. Само шумът от крилата на птиците, които се спускаха над водата, и далечният тътен на прибоя нарушаваха тежкия покой на следобедния час.