Морският ястреб
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Морският ястреб». Краткое содержание книги:
Никога нямаше да го повярва без подобни доказателства. От момента, когато го нападнаха пред портите на Годолфин Корт, бе решил, че това е дело на Розамунд, и безразличието му произтичаше от мисълта, че е могла да повярва в неговата виновност, а омразата й към него да я подтикне към такива крайности. Нито за миг не се беше усъмнил в съобщението, предадено му от Лайонел, че госпожица Розамунд искала да го види. И също както беше смятал, че отива в Годолфин Корт в отговор на нейната покана, така бе заключил, че и случилото се там е било истинската цел на тази покана, плод на нейната хитрост, неин отговор на опита му да й говори предния ден, неин похват да избегне повтарянето на подобна дързост.
Това убеждение го беше отровило, то беше приспало всичките му чувства и го беше изпълнило с равнодушно безразличие към очакващата го съдба. Но дори и това не беше чак толкова горчив хап, както сегашното откритие. В края на краищата Розамунд имаше известни основания за омразата, заместила предишната й любов. Но какви основания можеше да има Лайонел? Какви други подбуди са могли да съществуват за подобна постъпка освен чудовищното и гнусно себелюбие, което се е стремяло вината за смъртта на Питър Годолфин да не бъде свалена от гърба, на който тежеше несправедливо, и подлият стремеж да се облагодетелствува чрез премахването на човека, който бе за него брат, баща и всичко друго? Той изтръпна от неописуем ужас. Това не беше за вярване и все пак нямаше съмнение, че е вярно. Това бе отплатата на Лайонел за цялата обич, с която го беше заобиколил, за всичките саможертви, направени за неговата закрила. Целият свят да се беше обърнал против него, пак щеше да вярва, че Лайонел му е предан, и в тази вяра да намери поне малко утеха. А сега… Заля го чувство на самотност, на пълна изоставеност. После скръбта бавно се превърна в негодувание и бързо се разрасна, докато изпълни ума му и на свой ред надделя над всичко друго. Сър Оливър отметна назад грамадната си глава и кръвясалите му блестящи очи се спряха върху капитан Ли, който седеше сега на моряшкото си сандъче, мълчаливо го наблюдаваше и търпеливо го чакаше да събере мислите си, объркани от това откритие.
— Капитан Ли — каза той, — колко искате, за да ме отведете обратно в Англия?
— Какво да кажа, сър Оливър — рече морякът, — струва ми се, че същата цена, срещу която ви отвлякох, ще бъде сносна. Едното ще заличи другото, нали?
— Ще получите двойно повече, когато ме оставите пак на нос Трифюзис — бе незабавният отговор.
Малките очички на капитана премигнаха, а рунтавите му червеникави вежди намръщено се свиха. Това съгласие бе твърде прибързано. Положително зад него се криеше някаква измама или той не разбираше от хорските похвати.
— Какво ново зло сте намислили? — подигравателно подхвърли той.
— Зло ли, човече? Против теб? — Сър Оливър прегракнало се засмя. — За бога, негоднико, нима мислиш, че те смятам за виновен в тая работа, или мислиш, че в ума ми има място за такива дребни сметки наред с другата?
Това беше истина. Вълната на непримиримия му гняв срещу Лайонел бе толкова всеобемаща, че той дори и не се замисляше за участието на този безсъвестен моряк в отвличането.
— Ще ми дадете ли честната си дума за това?
— Думата ли? Глупости, човече! Аз вече ги я дадох. Кълна се, че споменатите от мене пари ще ти бъдат платени в същия миг, когато ме оставиш пак на английския бряг. Стига ли ти това? Тогава прережи тия въжета и да свършим със сегашното ми положение.
— Бога ми, радвам се, че имам работа с разумен човек! Вие приемате всичко както трябва. Разбирате, че това, което съм направил, съм го сторил само поради своето призвание, че съм само оръдие и че цялата вина пада върху онези, които са ме наели.
— Вярно: ти си оръдие, мръсно оръдие, наточено със злато, нищо повече. Признавам. За бога, прережи тия въжета! Омръзна ми да стоя вързан като някой петел.
Капитанът извади нож, отиде до сър Оливър и разряза въжетата без нито една дума. Сър Оливър скочи толкова ненадейно, щото удари главата си в ниския таван на кабината и веднага пак седна. В този миг отвън и отгоре се разнесе вик, който накара капитана да се спусне към вратата на кабината. Той рязко я отвори и тъй остави да излезе димът и да нахлуе слънчевата светлина. Джаспър Ли изскочи на горната палуба, а сър Оливьр, разбрал, че е свободен да направи същото, последва моряка.
Под тях, на откритата долна палуба, пред левия борд се тълпеше купчинка брадясали моряци и гледаше към морето; на носовата част имаше друга подобна купчинка, съсредоточено загледана напред към сушата. Те вече наближаваха нос Рока и когато забеляза колко много бяха съкратили разстоянието до брега, откакто беше дал за последен път посока на кораба, капитан Ли яростно изруга помощника си, който стоеше на кормилото. Пред тях, далече отляво, по права линия от устието на Тагус, от където се беше появил — а без съмнение и където се беше спотайвал в очакване на случаен кораб като техния, — по посока на вятъра се носеше голям платноход с високи мачти, с помощни мачти и с вдигнати платна.