Арктическият инцидент
- Автор: Колфер Оуэн
- Серия: Артемис Фоул #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Арктическият инцидент». Краткое содержание книги:
— Това е, приятелю — каза Васикин и потупа Камар по рамото. — Чакането свърши.
Михаил вдигна телефона.
— Да?
— Аз съм — обади се глас с метално звучене, породено от старите телефонни линии.
— Господин Брит…
— Млъкни, идиот! Никога не ме наричай по име!
Михаил преглътна. Мениджърът не обичаше да го свързват с различните му дейности. Това означаваше, че не биваше да записват нищо на хартия и не биваше да споменават името му, защото можеше някой да ги подслушва. Винаги провеждаше телефонните си разговори, докато пътуваше из града, за да не може никой да установи мястото, където се намира.
— Съжалявам, шефе.
— Има за какво — продължи мафиотският бос. — А сега слушай и не говори, няма нищо, което да не знам.
Васикин закри слушалката с ръка.
— Всичко е наред — прошепна той и вдигна палци на Камар. — Справяме се много добре.
— Фоул са хитро племе — продължи Бритва. — И не се съмнявам, че сега се опитват да проследят последния имейл.
— Но аз му пуснах вирус…
— Какво ти казах?
— Казахте да не говоря, господин Брит… шефе.
— Правилно. Сега изпрати съобщението за откупа и премести Фоул на мястото за размяна.
Майкъл пребледня.
— На мястото за размяна?
— Да. Никой няма да те търси там, бъди сигурен.
— Но…
— Пак се разприказва! Стегни се, човече. Само за няколко дни. Дори да ти съкрати живота с някоя година, няма да те убие.
Васикин си блъскаше главата в търсене на извинение. Нищо не му идваше наум.
— Добре, шефе. Както кажете.
— Правилно. Сега ме слушай. Това е голямата ти възможност. Справиш ли се, ще се издигнеш в организацията.
Васикин се усмихна. Животът с шампанско и скъпи коли изглеждаше примамлив.
— Ако този човек наистина е бащата на младия Фоул, момчето ще плати. Като вземете парите, хвърлете и двамата в Колския залив. Не искам живи, ще се започне вендета. Обади се, ако има нещо.
— Добре, шефе.
— А, и още нещо.
— Да?
— Не ми се обаждай.
Връзката прекъсна. Васикин стоеше загледан в слушалката, сякаш беше заразна.
— Е? — попита Камар.
— Трябва да изпратим второто съобщение.
На лицето на Камар цъфна широка усмивка.
— Отлично. Най-после краят се вижда.
— После трябва да преместим пратката на мястото за размяна.
Широката усмивка се скри като лисица в дупка.
— Как? Сега ли?
— Да. Сега.
Камар закрачи из тясната всекидневна.
— Това е глупаво. Направо откачено. Фоул трябва да изчезне от тук най-малко за два дни. Няма нужда и ние да прекарваме два дни в това отровено място. Какъв е смисълът?
Михаил му подаде телефона.
— Питай него. Сигурен съм, че мениджърът ще се зарадва, като му кажеш, че е откачен.
Камар се отпусна на овехтелия диван и подпря главата си с ръце.
— Ще свърши ли някога всичко това?
Партньорът му включи древния компютър с шестнадесетмегабайтов диск.
— Не съм сигурен — отговори и изпрати предварително написаното съобщение. — Но знам какво ще стане, ако не направим каквото казва Бритва.
Камар въздъхна.
— Мисля да отида да покрещя малко на нашия затворник.
— Ще помогне ли това?
— Не — призна Камар. — Но поне ще ми олекне.
Арктическото летище никога не беше заемало едно от първите места в списъка с предпочитани туристически дестинации. Разбира се, айсбергите и полярните мечки бяха красива гледка, но не си заслужаваше заради тях да тровиш дробовете си с радиоактивен въздух.
Зеленика приземи совалката на единствената пригодна писта. Самият терминал приличаше на изоставен склад. По пода се въргаляха статични вериги за конвейери, а в тръбите за отопление гъмжеше от насекоми.
Зеленика отвори един ръждясал шкаф и подаде на човеците палта и ръкавици.
— Облечете се добре, Кални създания. Навън е студено.
Артемис нямаше нужда да му го казват. Слънчевите батерии на летището не работеха отдавна и стените бяха се пропукали от студ като орехи в менгеме.
Зеленика подхвърли отдалеч палто на Бътлър.
— Знаеш ли, Бътлър? Вониш! — извика тя и се разсмя.
Прислужникът избухна:
— От твоя антирадиоактивен гел е. Имам чувството, че цветът на кожата ми се промени.
— Не се тревожи. За петдесет години ще се измие.
Той закопча дебелия кожух до самия врат.
— Не знам защо се навличате така. Имате си чудни костюми.
— Палтата са за маскировка — обясни Зеленика и намаза лицето и врата си с антирадиоактивен гел. — Ако си сложим щитове, от вибрацията костюмите стават безполезни. Можем да се отровим с радиация чак до костите. Затова тази вечер всички сме човеци.