И няколко червени рози
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Катрин Данс #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «И няколко червени рози». Краткое содержание книги:
— Момичето в багажника. Чух по новините. Учи в „Стивънсън“. Може и да сме се засичали в часовете първата година. — Травис впери очи в Данс. Поглади несъзнателно чело, но тя не беше сигурна дали жестът издава измама или неудобство от младежките пъпки. — Написа нещо за мен в „Чилтън Рипорт“. Не беше вярно.
— Какво написа? — попита Данс, макар да си спомняше обвинението, че Травис се опитва да снима мажоретките след тренировка.
Момчето се поколеба, сякаш се чудеше дали не му поставя клопка.
— Че се опитвам да снимам момичетата — с мрачно лице обясни Травис. — Но аз говорех по телефона.
— Боб ще се върне всеки момент. Най-добре да почакаме — настоя пак майка му.
Но Данс знаеше, че трябва да продължава. Беше убедена, че щом Соня толкова държи да почакат, мъжът й сигурно набързо ще ги отпрати.
— Ще се оправи ли? Тами? — попита Травис.
— По всяка вероятност.
— Добре. — Сведе очи към масичката за кафе, където имаше празен, но мръсен пепелник. Данс не беше виждала от години пепелник в дневна. — Мислите, че аз съм го направил? Опитал съм се да я нараня?
Колко лесно тъмните му, дълбоки очи зад гъстите вежди задържаха погледа й!
— Не. Говорим с всички, които могат да ни кажат нещо за случая.
— Случаят?
— Къде беше миналата нощ? Между единайсет и един?
— Към десет и половина отидох в „Гейм Шед“. — Пак приглади косата си.
— Какво е това?
— Клуб за видеоигри. Място да убиваш времето. До „Кинкос“ е. Някога било кино, срутили го и построили центъра. Не е най-добрият, връзката не я бива много, но пък само той работи до късно.
Данс забеляза колко трескаво бърбори Травис.
— Сам ли беше? — попита тя.
— Имаше и други хлапета. Но аз винаги играя сам.
— Мислех, че си вкъщи — обади се майка му.
— Бях. После излязох. Не можах да заспя — вдигна рамене момчето.
— Онлайн ли беше в „Гейм Шед“ — попита Данс.
— Не, играех пинбол. Не куест.
— Не?…
— Ролеви игри. За пинбола и колите не трябва да си онлайн.
Обясни й търпеливо, макар да изглеждаше изненадан, че не знае разликата.
— Значи не си бил в интернет?
— Точно така.
— Колко време стоя в клуба? — пое щафетата майка му.
— Не знам; час-два.
— Колко струва? Пет цента, долар на няколко минути?
Ето какъв бил проблемът. Парите.
— Ако играеш добре, продължаваш безплатно. За цялата вечер платих три долара. От моите. Купих си нещо за хапване и два ред була.
— Травис, сещаш ли се дали някой те е видял там?
— Не знам. Може би. Трябва да помисля. — Очите му изучаваха пода.
— Добре. А по кое време се прибра вкъщи?
— Един и половина. Или два. Не съм сигурен.
Данс го поразпита още за нощта срещу вторник, за училището и съучениците. Не беше сигурна дали казва истината или не, понеже Травис не се отклоняваше съществено от нормалното си поведение. Отново се замисли върху думите на Джон Боулинг за синтетичния свят. Ако духом Травис пребиваваше там, а не в реалния свят, методите й на анализ може би не вършеха работа. Дали за хора като Травис важаха други правила?
Соня Бригам отмести очи към вратата. Момчетата също.
Данс и О’Нийл се обърнаха. В стаята влезе висок, едър и широкоплещест мъж. Носеше прашна работна униформа. На гърдите й беше избродиран надпис „Сентрал Коуст Лендскейпинг“. Мъжът огледа внимателно всички. Тъмните му очи ги измериха неприветливо.
— Боб, това са полицаи…
— За застраховката ли са дошли?
— Не. Те…
— Имате ли съдебна заповед?
— Те дойдоха да…
— На нея говоря — кимна мъжът към Данс.
— Аз съм агент Данс от Калифорнийското бюро за разследване. — Показа му значката, но той не й обърна никакво внимание. — А това е старши инспектор О’Нийл от монтерейското шерифство. Искахме да поговорим със сина ви. За едно престъпление.
— Не беше престъпление, а инцидент. Загинаха две момичета. Това е.
— Става дума за друго. Нападнали са човек, пуснал съобщение за Травис в блога.
— А, виртуалното бръщолевене значи! — изръмжа бащата. — Чилтън е заплаха за обществото. Като проклета отровна змия. — Мъжът се обърна към Соня: — Джоу на дока едва си спаси кожата. Да го беше чула само! Насъскваше момчетата срещу мен. Защото съм му баща. Не четат вестниците, не четат „Нюзуик“, ама не пропускат глупостите на Чилтън. Трябва да… — Мъжът млъкна. Обърна се към сина си: — Казах ти да не разговаряш с никого без адвокат. Помниш ли? Само една погрешна думичка да изтървеш, и сме на съдебната скамейка. Ще ми вземат къщата и половината заплата. — Бащата сниши глас: — А брат ти ще приберат в дом.