Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Извинявай, но в момента не ми е удобно да говоря… Ще се видим, ако е рекъл господ…
— Ще се видим, само да се оправя с моите работи, а пък сетне…
— Желая ти късмет. — И затворих слушалката. Продължих да лежа, загледана в тавана, и да се усмихвам. Този разговор ми се стори забавен…
Валера постоянно надничаше в спалнята и в крайна сметка легна до мен, макар да си донесе собственото одеяло. През нощта ми стана съвсем зле, температурата ми удари четиридесет градуса, а разтревоженият ми съпруг извика Бърза помощ. Аз отказах да постъпя в болница, лежах и си мислех: „Господ ме подлага на изпитания… наказва ме за греховете ми…“
Призори температурата ми спадна, а аз бях обзета от слабост и апатия. Към девет часа по телефона се обади Дима и гласът му звучеше някак ядосано.
— Как си? — попита той.
— Зле съм, Дима. През нощта викахме Бърза помощ.
— Ей сега ще дойда при теб.
Това ме разтревожи.
— Дима — казах жалостиво, — не бива да поставяме Валера в конфузна ситуация. В момента той си е вкъщи. Ще се видим, като оздравея.
— Човек може да си помисли, че мъжът ти нищо не знае — кресна той с неподозирана злоба.
— Едно е да знаеш, друго е да го виждаш… — подхванах сговорчиво аз, но той не пожела да ме слуша и ме прекъсна насред думата:
— Не ме прави на глупак, много добре разбирам всичко…
— Какво? — не схванах аз.
— Всичко — отсече той. — Може и да съм глупак, но не чак до такава степен.
— Какви ги дрънкаш? — повиших глас. — Вие ми се свят, ръцете ми треперят, а ти, вместо да ме съжалиш, ми говориш такива нечувани глупости…
— Предложих ти да дойда при теб. За да се погрижа за любимата си, докато тя е болна. Само че ти нямаш нужда от това, нали?
— Ама какви ги дрънкаш? — ядосах се аз и така, от дума на дума, ние започнахме да се караме. Стана ми обидно, отново се разплаках и затръшнах слушалката.
В този момент взе че се изтърси Таня.
— Да не би наистина да си болна? — изненада се тя.
— Не, преструвам се — озъбих й се аз.
— Я виж ти, имаш температура. А пък Лома каза, че се превземаш. Както си беше здрава като бик, вика, изведнъж взе, че се тръшна.
— Ако и той се тръшне по същия начин, много ще ме зарадва…
— Надали ще се тръшне. Той не може да се оплаче от липса на здраве. Нали знаеш как става: господ дава на едни акъл, а на други — здраве… Добре, полежи си малко, сега трябва повече да спиш. Болестта ти е изписана на лицето… Скрила съм парите и като оздравееш, ще го отпразнуваме.
— Ще го отпразнуваме — съгласих се неохотно аз. Таня се върна от вратата.
— Знаеш ли какво, щом си лежиш болна вкъщи, защо не ми дадеш ключовете от апартамента на Аркаша? Сега нямаш нужда от това жилище. Искам да посгрея татенцето. Той е окраден и нещастен човек, дотърча при мен, вкопчи се в задника ми и аз реших да го ощастливя, но Вова си е вкъщи.
— Вземи ги — кимнах равнодушно, след което Таня си тръгна.
Привечер отново вдигнах температура. Телефонът звънеше, а аз дори не можех да отида и да вдигна слушалката, понеже нямах сили да отлепя глава от възглавницата. Мъжът ми се върна от театъра, направи ми чай и дори ме целуна, вярно, само по челото, но го направи много нежно. Имах нужда от утеха и се притиснах до гърдите му, той започна да ми говори някакви мили неща и да ме гали по рамото, след това ми донесе лекарство от кухнята, накара ме да го изпия, разтри гърдите ми с някаква гадория и изобщо положи грижи за мен. В този момент телефонът отново иззвъня, Валера отиде да се обади и много злобно каза:
— Няма я.
Повдигнах глава от възглавницата и попитах:
— Кой беше?
— Никой — отвърна той. — Сбъркали са номера.
Личеше му, че лъже, и изведнъж ми стана неприятно… Валера седна до мен, хвана ръката ми и започна да ми разказва за театъра. Аз го слушах, лека-полека се успокоих и не усетих как съм заспала.
А през нощта изведнъж сякаш ме удариха с чук. Скокнах от леглото, разтреперана от страх и от предчувствието, че става нещо много лошо. Щеше ми се да стана и да се обадя на Дима или на Таня, а най-добре — и на двамата, но от въртенето ми в леглото Валера се събуди.
— Какво ти е? — попита изплашено той. И моите среднощни страхове ми се сториха глупави.
— Сънувах лош сън — излъгах. Валера ме прегърна и ме притисна до себе си, шепнейки в ухото ми нещо нежно и безсмислено.
В осем часа сутринта се разнесе звънене на вратата и Валера отиде да отвори. В стаята връхлетя Таня, чието лице не беше дори бледо, а направо зелено. Аз се изплаших.