Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Да не си тръгнал на гости?
— Много бързах, Лада. Щом научих в чии ръце е попаднала моята хубавица, хукнах насам презглава. Татенцето е много притеснено…
— Татенцето ли? Ами ти?
— За мен да не говорим. Че аз още не съм приключил с теб. — Лома съпроводи това свое заявление с усмивка, която реших да не вземам много навътре. Да, приятелството ни с Лома явно не се получи.
Аркаша изглеждаше зле. Може би не лъжеше по навик и сърцето наистина го стягаше.
— Ладенце — изблея той и понечи да ме целуне.
— Къде е Дима? — попитах аз, шарейки с очи наоколо. Аркаша като че ли се обиди.
— Че къде може да е? Тук е… Мятка се като звяр в клетка, само ми къса нервите… А ти как си, Ладенце? Бледичка си… Изплаши ли се?
— Изплаших се. Ама къде е Дима? — Нямах никакво желание да отговарям на въпросите на Аркаша. В този момент в кабинета връхлетя Дима, погледна ме с обезумели очи и тръгна насреща ми, сякаш бе пиян.
— Лада…
Ние се прегърнахме и аз се разплаках. Аркаша се навъси, а Лома пусна една подла усмивка. Аркаша започна да се ядосва, тъй като сега, когато всичко вече беше свършило, съжаляваше за изгубените пари и не можеше да скрие това. А Дима се притесняваше само за едно — за моето състояние. А пък Лома като че ли не се притесняваше и тревожеше за нищо, скучаеше на дивана, слушаше с половин ухо моите врели-некипели и продължаваше да се подхилква. В продължение на два часа ние гадаехме кой би могъл да ме похити и изредихме всички възможни хора, включително и Ленчика, което вече беше съвсем глупаво. Тъй и не измислихме нищо разумно, след което Лома изтърси:
— Ще го открием… парите ще изплуват отнякъде. — И ме погледна така, сякаш със сигурност знаеше къде да ги търси.
Почувствах се несигурно, вълнението също си беше казало думата, както и заточението ми в мазето, което, макар да прекарах с калорифер до мен, също бе изиграло ролята си, и сега ми се виеше свят, а лицето ми пламтеше. Полегнах на дивана в кабинета на Аркаша и повече не събрах сили да стана.
— Ама ти цялата гориш! — възкликна Дима.
Аз също усещах, че с мен става нещо, че ме заливат горещи вълни и ме тресе и си помислих дали пък не съм пипнала бронхопневмония?
— Трябва да извикаме Бърза помощ — засуети се Дима, но аз категорично завъртях глава.
— Не. Откарай ме вкъщи.
Дима започна да протестира и десет минути бяха достатъчни, за да ме изкара от кожата. Не издържах и му се разкрещях. Той се обиди и започна да ме мъмри, че моят дом е на едно място, а неговият — на друго, и кога най-сетне този дом ще бъде един и същ? Общо взето намери време да решаваме този въпрос… Стана ми обидно и се разплаках, а Дима се засрами и ме откара вкъщи. По пътя мълчеше и от време на време ми хвърляше преценяващи погледи.
Мъжът ми беше вкъщи. Макар бракът ни отдавна да беше приключил, ние спазвахме приличие. Дима ме изпрати до вратата и си тръгна, а аз позвъних. Валера отвори вратата и възкликна:
— Лада!…
Както стана ясно, в суматохата бяхме забравили да му съобщим, че съм жива и здрава. Дожаля ми за Валера, сетне — за Дима и, разбира се, за себе си, а след това дойде ред да съжаля и Аркаша. Разревах се отново, без да зная защо, и като че ли задрямах.
От дрямката ме изтръгна звънът на телефона.
— Теб търсят — каза Валера.
— Кой е?
— Не каза.
— Донеси ми телефона — помолих аз, досещайки се кой е решил да ме безпокои. И се оказах права, защото чух гласа на Ленчика.
— Как мина срещата, тържествено ли беше? — попита Ленчика.
— Беше сълзливо. А ти как си?
— Жив и здрав съм… Тъна в догадки…
— И напразно. Не мога да понасям Лома…
— Това вече съм го чувал…
— А ти ми харесваш.
— Значи ти дължа нещо, така ли? — изсмя се Ленчика.
— Не ми дължиш нищо. Можеше да ме направиш на трътка, а ме прие като почтен човек и с пръст не ме докосна. А аз никога не забравям, когато някой се е отнесъл добре с мен. Можеш да смяташ, че вече сме квит. Искам да ти кажа и още нещо: ако решиш да си разчистиш сметките с Аркаша, недей да забравяш, че аз също съществувам на този свят.
— Няма да забравя и ти знаеш защо…
Сега пък аз се изсмях.