Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Как мислиш, ще се съгласи ли?
— Надявам се — отвърнах аз след кратък размисъл.
— Обидно е да се мре на моята възраст.
— Не си го слагай на сърце — усмихна се той, протегна длан и докосна ръката ми. Аз бързичко я отдръпнах.
— Защо дойде? — попитах с любопитство. — Просто за да си поговориш с мен, така ли?
Ленчика се засмя.
— Имах една идейка, но се отказах… А какво ще стане, ако с теб се сприятелим, Лада?
— Може би… утре, но не и днес. Приятелство се прави на равни начала, а днес аз съм нищо. Я ми капни още малко…
— И все пак ти не се цениш…
— Това вече го обсъдихме. Не се наемам да се пазаря за живота си, защото нямам нищо такова, което ти не би могъл да си вземеш безплатно. Край на пазарлъка.
— Не ми е по вкуса да изнасилвам жени…
— Значи ще ме подхвърлиш на онзи свой изрод…
— Ти не си за него. За твое здраве, Лада…
Ние опразнихме чашите си. Той отново сграбчи ръката ми и каза, вглеждайки се в очите ми:
— Не се бой.
Това ми се стори забавно, усмихнах се и му отвърнах:
— Не ми се сърди, но наистина не се страхувам. Аркаша много ти е задлъжнял, обаче мисля, че ще се попазарите малко и ще се разберете. Защо ти трябва да ме убиваш?
Бих могла да добавя и някои по-съществени неща, но Ленчика беше умен мъж, а няма никакъв смисъл да заплашваш умни хора, защото това не е здравословно. Той ме разбра правилно, пусна ръката ми, разсмя се развеселено и дори кимна на два пъти.
— Знаеш ли какво, Лада — каза, когато му омръзна да се смее, — с теб наистина ще се сприятелим.
— Че какво ни пречи? Ти винаги си ми харесвал — кимнах аз и всъщност казах истината.
Ленчика изглеждаше съвсем обикновен на външен вид: ръстът му не беше кой знае какъв и лицето му не блестеше с особена красота, но очите му бяха живи и умни, а маниерите му като на змей изкусител. Докато го наблюдавах, понякога си мислех какъв ли любовник е той? Такава посока на мисълта не беше характерна за мен и сама по себе си говореше за много неща.
Можеше да се каже, че в продължение на половин час ние си играхме на мълчанка, произнасяйки по две-три фрази между дългите паузи, но погледите ни бяха твърде красноречиви.
— Трябва да призная — засмя се най-неочаквано Ленчика, — че почти ми се иска Аркаша да се откаже…
— Така ли? — повдигнах вежди аз. — Това може и да е забавно, но аз не обичам да експериментирам.
Не успях да довърша мисълта си, когато в антрето нещо изтрещя, и то така, че девететажният блок се разтресе и като че ли дори се накани да рухне, а аз изпищях и се притиснах в креслото. Ленчика скокна, направи крачка към вратата, но се отказа и ме погледна, сякаш обмисляше нещо. В този миг се чу нов трясък, някой страховито изрева, разнесоха се изстрели, а сетне и псувни и сред всеобщия вой разпознах гласа на Лома. Ленчика извади пистолет и направи крачка към мен. Аз поклатих глава и казах с усмивка:
— Към балкона. Ще заключа вратата след теб.
Шумът и суматохата в антрето малко постихнаха, но Лома продължаваше да държи речи, като ту повишаваше глас, ту преминаваше към любезен шепот. Най-сетне той ритна вратата с крак и се появи в стаята, след като очевидно се бе справил с всичките си врагове отвън. С него не се бяхме виждали отдавна, тъй като аз не се стремях към това, но сега явно се падаше сгоден случай да си оправим отношенията. Скокнах, изцедих една щастлива усмивка и измяуках:
— Ломе…
— Здравей, Лада — пропя той с цинична интонация и ме погледна по начин, от който аз веднага разбрах, че се налага да отложим взаимното разбирателство.
— Затвориха ме тук — съобщих му за всеки случай и добавих: — Как ме намери?
— Извади късмет, красавице. Святов видял как Месото те натиква в колата си и ни изпрати тук… Да вървим, Лада, татенцето умира от нетърпение да те види, а и твоето кутре трака със зъби, тъй че целият ресторант се тресе. — Той ме хвана за лакътя и ме изведе от стаята, а аз не оказах никаква съпротива.
В антрето пристъпяха от крак на крак петима от момчетата. Познавах двама от тях и мълчаливо им кимнах. Ние бързешком напуснахме апартамента. Момчетата слязоха пеша по стълбите, а аз и Лома — с асансьора. Той ме гледаше с насмешка, очите му горяха и по всичко личеше, че има огромни претенции към мен. Тъкмо се чудех какви приятни думи да му кажа, когато забелязах, че Лома е облечен с най-хубавия си костюм. В съчетание с автомата, който в този момент вече беше скрил под широкия шлифер, тоалетът му изглеждаше доста странно. Естествено, бялото фишу също беше налице. Усмихнах се и мило попитах: