Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Не, сама го измислих.
— Точно за това говоря. Мисля си, че не мога да повтарям неща, казани от другите, и да ги цитирам точно. Но това ти изказване… Никога няма да го забравя.
— Съгласен ли си?
— С кое — че истината е побойник, когото всички ние се преструваме, че харесваме ли?
— Да.
— Не, изобщо не съм съгласен. Но много ми харесват идеята и начинът, по който я изрази.
Полуусмивката й притегляше моя поглед. Умълчахме се и тъкмо когато тя понечи да извърне очи, аз отново заговорих, за да задържа вниманието й.
— Защо харесваш Биариц?
— Какво?
— Завчера, преди един ден каза, че Биариц е едно от любимите ти места. Никога не съм бил там и така или иначе нямам понятие. Но бих искал да знам защо ти го харесваш толкова.
Тя се усмихна и набърчи нос в загадъчно изражение — то можеше да означава и презрение, и задоволство.
— И ти го помниш? Значи сигурно е най-добре да ти кажа. Биариц… Как да ти обясня… Мисля, че е заради океана. Атлантическият океан. Обичам Биариц през зимата, когато туристите ги няма, а морето е толкова страшно, че вкаменява хората. Виждаш ги как стоят по пустите плажове и гледат морето — статуи, разпръснати по брега между скалите, смразени от ужаса, който им внушава океанът. Той не е като другите океани — не е като топлия Тихи океан или като Индийския. Атлантика през зимата наистина не прощава и е безжалостно жесток. Чувстваш го как те зове. Знаеш, че иска да те повлече и да те придърпа в дълбините. Толкова е красив, че първия път, когато наистина го видях, избухнах в сълзи. И исках да потъна в него. Исках да се оставя да ме повлече под огромните сърдити вълни. Много е страшно. Но хората в Биариц са най-разбраните и дружелюбни хора в цяла Европа според мен. Нищо не може да ги накара да изпушат. Нищо не е прекалено. Много е странно — на повечето ваканционни места хората са сърдити, а морето е спокойно. В Биариц е точно обратното.
— Мислиш ли, че ще се върнеш там някой ден — искам да кажа, — за постоянно?
— Не — бързо отвърна тя. — Ако някога си тръгна оттук завинаги, това ще значи да се завърна в Щатите. Там израснах, след като родителите ми починаха. И бих искала да се върна някой ден там. Мисля, че това е мястото, което най-много обичам. В Америка и у американците има една такава увереност, такова чистосърдечие и такава… храброст. Не се чувствам американка, или поне така си мисля, но с тях ми е уютно, ако ме разбираш — повече, отколкото, с който и да е друг народ.
— Разкажи ми за другите — помолих аз. Искаше ми се да не спира да говори.
— Другите ли? — намръщи се тя изведнъж.
— Тайфата от „При Леополд“. Дидие й останалите. Като за начало ми разкажи за Летиша. Откъде я познаваш?
Тя се успокои и пусна очите си да скитат из сенките от отсрещната страна на улицата. Все така замислена, вдигна поглед към нощното небе. Синкаво бялата светлина на уличната лампа се разтопи и потече по нейните устни и в кълбата на огромните й очи.
— Лети живя в Гоа известно време — започна тя, а в гласа й трептеше обич. — Дошла в Индия заради обичайната смесица от купон и духовни висини. Намерила купона и му се изкефила, мисля. Лети обича купоните. Но с духовната страна на нещата нещо не случила. Връщала се в Лондон два пъти за една година, но после пак заминавала за Индия, за да опита за последно с душевността. Тя изпълнява мисия на душата. Говори грубиянски, но е много духовно момиче. Всъщност, мисля, че е най-духовната сред нас.
— От какво живее? Не искам да нахалствам, но както съм казвал и преди, просто искам да науча как хората тук си изкарват прехраната. Как се оправят чужденците, искам да кажа.
— Тя е специалист по скъпоценностите — камъни и бижута. Работи на комисионна за някои чуждестранни купувачи. Дидие й намери тази работа. Той има връзки навсякъде в Бомбай.
— Дидие? — усмихнах се, искрено изненадан. — Мислех, че те се мразят. Е, не точно се мразят, но… Смятах, че не могат да се понасят.
— О, те се дразнят един от друг, така си е. Но между тях има истинско приятелство. Ако нещо лошо се случи с единия, другият ще се съсипе.
— Ами Маурицио? — попитах, като се стараех да прозвучи колкото се може по-безпристрастно. Високият италианец беше твърде хубав, твърде уверен и аз му завиждах, защото забелязвах, че познава по-дълбоко Карла. А и за дружбата му с нея. — Неговата история каква е?