Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Неговата история ли? Не му зная историята — намръщи се тя отново. — Родителите му починали и му оставили много пари. Той ги похарчил и развил нещо като дарба за харчене за пари.
— На чужди пари? — попитах. Може би си пролича колко много искам това да е вярно, защото тя ми отговори с въпрос.
— Знаеш ли приказката за скорпиона и жабата? Ами, жабата се съгласява да пренесе скорпиона през реката, защото той обещава да не я ужили…?
— Да. А после я ужилва по средата на реката. Потъващата жаба го пита защо, след като и двамата ще се удавят, а скорпионът отговаря, че той е скорпион и такава му е природата.
— Да — въздъхна тя и закима бавно, а бръчките напускаха една по една челото й. — Маурицио е такъв. И ако си наясно с това, той не ти създава никакви проблеми, защото просто не му предлагаш да го пренесеш през реката. Нали ме разбираш?
Бил съм в затвора. Много добре я разбирах. Кимнах и я попитах за Ула и Модена.
— Ула ми харесва — отвърна тя бързо и отново се усмихна едва-едва. — Тя е луда и на нея не може да се разчита, но изпитвам симпатия към нея. Била е богато момиче в Германия, но се заиграла с хероина и се закачила. Семейството й я прогонило и тя дошла в Индия. Беше с един кофти тип, германец, и той наркоман като нея, който я набута да работи на много гадно място. Ужасно място. Тя го обичаше и го правеше заради него. На всичко бе готова заради него. Някои жени са такива. Някои любови са такива. Повечето любови са такива, доколкото виждам. Сърцето ти заприличва на претъпкана спасителна лодка. Захвърляш гордостта си, за да я удържиш да не потъне, и самоуважението си, и своята независимост. И пак не е достатъчно. Спасителната лодка продължава да потъва и знаеш, че ще завлече и тебе на дъното. Виждала съм това да се случва на много момичета тук. Мисля, че точно заради това от любовта ми се повдига.
Не можех да разбера дали говори за себе си, или насочва думите към мен. Но и в двата случая те бяха остри и не исках да ги чувам.
— Ами Кавита? Тя как се вписва?
— Кавита е страхотна! Тя работи на свободна практика, нали разбираш, писателка на свободна практика. Иска да стане журналист и според мен ще успее. Дано успее. Тя е умна, честна и куражлийка. А е и красива. Разкошно момиче е, не мислиш ли?
— Да — съгласих се, припомняйки си очите с цвят на мед, пълните, добре очертани устни и дългите изразителни пръсти. — Хубаво момиче е. Но всички те изглеждат добре според мен. Дори и в Дидие, с неговия мърляв вид, има нещичко от лорд Байрон. Лети е красавица. Очите й вечно се смеят — нейните очи са наистина леденосини, нали? Ула прилича на кукличка с тези големи очи и пухкави устни на кръглото личице. Но това е лице на кукла хубавица. Маурицио е красив като модел от списание, Модена също е красив, но по друг начин, прилича на тореадор. А ти си… ти си най-красивата жена, която някога очите ми са виждали.
Ето, казах го. И дори изпаднал в шок от това, че съм изговорил тази мисъл на глас, се чудех дали тя е разбрала, дали е проумяла моите думи за тяхната красота и за нейната и дали е открила нещастието, което ги е вдъхновило: нещастието, което чувства един грозник във всяка осъзната минута на влюбеност.
Тя се разсмя — добродушен, дълбок смях с цяло гърло, хвана ме импулсивно за лакътя и ме задърпа по пътеката. И тогава, сякаш привлечен от нейния смях, от сенките се разнесоха трясъци и един просяк, покачен на малка дървена платформа с колела от сачмени лагери, се изтъркаля на тротоара от отсрещната страна на улицата. Избута се с ръце до центъра на опустялото платно и спря с драматичен пирует. Жалките му мършави крака, подобни на крачката на богомолка, бяха сгънати и пъхнати под него на платформата — дъска, не по-голяма от сгънат вестник. Беше облечен в момчешка ученическа униформа — шорти с цвят каки и синкава риза. Въпреки че беше мъж на двайсет и нещо, дрехите му бяха големи.
Карла му подвикна по име и спряхме насреща му. Те заговориха на хинди. Аз се взирах през десетте метра, които ни деляха, запленен от неговите ръце. Бяха огромни, от става до става откъм опаката страна бяха широки колкото лицето му. На светлината на уличната лампа виждах, че пръстите и дланите му са покрити с мазоли като лапите на мечка.
— Лека нощ! — извика той на английски след минута, вдигна ръка, първо към челото, а после към сърцето в изящен жест на ненадмината галантност и с още един бавен пирует потегли отново по пътя, като набираше скорост надолу по полегатия склон към Портата-паметник.