Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Асансьора го нямаше и вместо да го чака, тя предпочете стълбите — прескачаше по две наведнъж с единствената мисъл да излезе на чист въздух. Стигна до първия етаж и зави към фоайето, но изведнъж някой й препречи пътя. Тя изпищя от страх. Беше портиерът.
— Извинявайте — каза задъхано. — Стреснахте ме.
Подаде му ключовете и той ги взе. След това каза нещо, което тя изобщо не разбра.
— Моля?
Той повтори.
— Не ви разбирам — почти изкрещя тя. Отчаяно копнееше да излезе навън.
Портиерът изломоти още нещо и бръкна в джоба си. Тя изпита внезапен ирационален страх, че ще извади оръжие, и затова отскочи и вдигна ръце да се защити, но той измъкна ръката си и я протегна към нея. Държеше писмо. Малък бял плик.
— Професор Мъдрей — каза и го размаха пред лицето й. — Дай професор Мъдрей.
Тя се втренчи в него — все още дишаше тежко, — след което се разсмя.
— Благодаря — каза и взе писмото. — Благодаря.
Портиерът се обърна и се вмъкна обратно зад бюрото си.
Тара се зачуди дали ще иска още един бакшиш, но той явно не очакваше такъв и затова тя побърза да излезе на улицата. Небето и топлата слънчева светлина й подействаха като лекарство. Тръгна наляво, подмина двама ученици с колосани бели ризи и някакъв мъж с униформа, накичен с медали като калейдоскоп. От другата страна на улицата един градинар в гащеризон поливаше прашните розови храсти с маркуч.
След двайсет метра сведе поглед към плика в ръката си. Лицето й изведнъж стана бяло като платно.
— О не — прошепна, втренчена в познатия почерк. — Не и след толкова време! Не сега!
Градинарят я проследи с поглед, наклони глава и заговори в яката си.
12
Северен Судан, близо до границата с Египет
Момчето излезе от палатката и се затича.
Изпод краката му хвърчеше пясък. Стадо кози се разбяга пред него. То подмина един загаснал лагерен огън, хеликоптер, покрито маскировъчна мрежа, купчина дървени сандъци и спря пред друга палатка, разположена малко встрани от основния лагер. Извади лист хартия от робата си, отметна покривалото и пристъпи вътре.
В палатката един мъж стоеше със затворени очи и беззвучно рецитираше нещо на себе си. Лицето му беше издължено и и слабо, с брада, гърбав нос и точно между очите — дълбок вертикален белег: повредената кожа лъщеше, сякаш полирана с часове. Усмихваше се леко като човек, изпаднал в екстаз.
Мъжът коленичи, положи длани на земята и докосна килима с нос и чело, без да обръща внимание на момчето, което остана на мястото си с изпълнен със страхопочитание поглед. Изминаха минута, две, три, но мъжът с орловия нос продължаваше да се моли, да се кланя, да става, да говори нещо и вглъбената усмивка така и не слизаше от лицето му. Изглежда, щеше да продължи до безкрай и момчето тъкмо се канеше да излезе, когато богомолецът сведе глава към пода за последен път, изправи се и се обърна. Момчето пристъпи към него и му подаде хартията.
— Това дойде току-що, учителю. От доктор Дравич.
Мъжът взе листа и го зачете. Зелените му очи проблясваха в полумрака.
В него имаше нещо заплашително, осезателно присъствие на потискана жестокост, но и странна нежност в начина, по който сложи успокояващо другата си ръка върху главата на момчето. Детето впери поглед в краката си, с еднаква доза страх и обожание.
Мъжът прочете написаното и му подаде листа.
— Аллах, да е благословено името му, дава и Аллах, да е благословено името му, взема.