Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
До нея Суайър намръщено зяпаше през прозореца. През по-голямата част от пътуването бяха разговаряли за коне и Нора беше започнала да уважава каубоя.
— Не знам как ще понесат плаването тия коне — каза той.
— Ще можем да качим фургоните на шлепа — отвърна Нора. — Изобщо няма да разтоварваме конете.
— Поне до отсрещния бряг. — Суайър поглади гъстите мустаци, увиснали под носа му. — Не виждам нито следа от оная Слоун, а ти?
Нора сви рамене. Слоун Годард трябваше да е пристигнала със самолет направо в Пейдж и да ги чака на пристанището, но сред яките мъжаги с бирени шкембета, които се навъртаха по доковете, не се мяркаха момичета, завършили девически колежи. Може би ги чакаше на хлад в кабинета на управителя на пристанището.
Двата фургона спряха на грамадната бетонна рампа. Ванът и пикапът паркираха зад тях и членовете на експедицията слязоха под знойното слънце, следвани от четиримата служители на института, които щяха да върнат колите в Санта Фе.
Пред погледа на Нора се разкри пристанището Уахуип в цялата си прелест. Стиропорни чаши, бирени кутии, найлонови пликове и плаващи парчета от вестници се носеха по кафявата вода край кея. ДВИЖЕНИЕТО НА ДЖЕТОВЕТЕ ДА СТАВА САМО ПО ПОСОКА НА ЧАСОВНИКОВАТА СТРЕЛКА — гласеше един от надписите. Друг предлагаше: ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАМЕ ЗАЕДНО! Безкрайни редици завързани за кея корабчета опасваха брега в двете посоки, боядисани в ярки цветове — мотелско зелено и жълто, полиестерно кафяво — и с имена като „Таткова мечта“.
— Какво местенце, а? — като се протягаше и оглеждаше, рече Холройд.
— Страшна жега — избърса чело Блек.
Докато Суайър помагаше да откачат фургоните, Нора забеляза абсурдна гледка: черна лимузина, която прекосяваше паркинга по посока на кея. За миг сърцето й се сви. „Само не Слоун Годард! — помисли си тя. — Само не с лимузина!“ Обзе я облекчение, когато колата спря и от нея доста непохватно слезе висок млад мъж, изпъна слабото си тяло и огледа пристанището през марковите си черни очила.
Нора се зазяпа в него. Не беше голям хубавец, но във високите му скули и орловия нос имаше нещо поразително, и особено в самоуверения начин, по който наблюдаваше гледката пред себе си. Меката му кестенява коса стърчеше във всички посоки, сякаш току-що бе станал от леглото. „Кой може да е?“ — зачуди се тя.
Неколцина тийнейджъри се втурнаха към него и скоро се събра тълпа. Нора видя, че мъжът оживено разговаря с хората.
Блек проследи погледай.
— Чудиш се кой е, нали? — попита археологът.
Тя откъсна очи от мъжа, остави групата да събира багажа си и отиде да потърси Рики Бригс, един от управителите на пристанището. Пътят й до пристанищните офиси я преведе покрай лимузината. Нора спря край навалицата и отново заинтригувано погледна непознатия. Носеше нови дънки, червена кърпа и скъпи каубойски ботуши от кожа на алигатор. Едва се чуваше гласът му, заглушаван от врявата на тълпата. Мъжът размахваше някакво книжле. После се подписа в него и го подаде на доста развито момиче в оскъден бански. Навалицата избухна в смях и започна да настоява за още книги.
Нора се обърна към жената, която стоеше до нея.
— Кой е този човек?
— Не знам, ама сигурно е известен.
Тъкмо се канеше да се отдалечи, когато ясно чу думите „Нора Кели“ и се закова на мястото си.
— Проектът е секретен — с носов глас каза мъжът. — Не мога да ви разкрия подробности, но съвсем скоро ще прочетете за него…
Нора си запроправя път през тълпата.
— … в „Ню Йорк Таймс“ и в специална книга…
Тя изблъска някакъв набит мъж с бермуди на цветя.
— … фантастична експедиция до най-далечния край на…
— Ей! — извика Нора и най-после се измъкна от тълпата. Младият мъж изненадано я погледна. После се усмихна.
— Вие трябва да сте…
Тя го хвана за ръката и го повлече през зяпачите.
— Багажът ми… — започна мъжът.
— Просто млъкнете, по дяволите! — прекъсна го археоложката и продължи да го тегли след себе си. Хората им правеха път.
— Чакайте малко…
Нора не спря, докато не оставиха озадачената навалица далеч назад.
— Аз съм Бил Смитбак — каза мъжът и се опита да протегне ръка, докато вървеше до нея.
— Знам кой сте. Какво си въобразявахте, като устроихте този спектакъл?
— Малко предварителна реклама никога не е излишна…