Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Отне им половин час да качат фургоните. Роско Суайър умело се справи с конете и животните запазиха спокойствие въпреки хаоса и шумотевицата. Готвачът Бонароти товареше багажа и не позволяваше на никого да му помогне. Холройд проверяваше дали електронното оборудване е опаковано добре. Блек се беше облегнал на един кран, разтваряше яката си и изглеждаше измъчен от жега.
Нора си погледна часовника. Слоун Годард още я нямаше. До вечерта трябваше да изминат стотината километра до началото на пътя. Разтоварването на конете след залез слънце щеше да е прекалено сложно и опасно.
Тя скочи на борда и влезе в рубката. Капитанът настройваше сонара. Приличаше на планинец от най-високите части на Апалачите: дълга бяла брада, мръсна шапка с провиснала периферия и селски гащеризон. На джоба на жилетката му с бели букви беше избродирано името УИЛАРД ХИКС.
Той я погледна и извади лулата от устата си.
— Трябва да се размърдаме. И без това е достатъчно ядосан. — Капитанът се ухили и кимна по посока на Бригс, който вече крещеше: „Потегляйте, за Бога, потегляйте!“
Нора хвърли поглед към паркинга, който трептеше от маранята.
— Тогава се пригответе за потегляне — отвърна тя. — Ще дам заповед.
Членовете на експедицията се събраха пред рубката, където имаше алуминиева масичка с няколко мръсни градински стола и стара газова скара, покрита с изсъхнала мазнина.
Нора обходи с поглед хората, с които щеше да прекара следващите няколко седмици. Въпреки сериозната им репутация, те бяха доста разнородна група. Енрике Арагон — свел смуглого си лице от вълнение, което не желаеше да показва. Питър Холройд — с гърбав нос, малки очички, голяма уста и мръсни петна по работната риза. Напълно възвърнал доброто си настроение, Смитбак показваше книгата си на Блек, който внимателно го слушаше. Седнал върху багажа си, Луиджи Бонароти пушеше „Дънхил“, спокоен, сякаш е в някое кафене на булевард „Сен Мишел“. Роско Суайър стоеше до конските фургони и успокоително шепнеше на нервните коне. „Ами аз? — помисли си тя: жена с бронзова коса, стари дънки и износена риза. Не приличаше на ръководител на експедиция. — В какво се забърках?“ За миг отново я обзе неувереност.
Аарън Блек остави Смитбак и се приближи. Той намръщено се огледа наоколо.
— Това корито е ужасяващо — потръпна геохронологът.
— А вие какво очаквахте? — сухо и безизразно попита Арагон. — „Ил дьо Франс“ ли?
Бонароти извади малка бутилка от грижливо изгладеното си яке, развъртя стъклената капачка и наля два пръста в нея. После доля вода от манерката си и разклати жълтеникавата смес. Той закачи манерката на един винт на крана и предложи чашата на археолозите.
— Какво е това? — попита Блек.
— Перно — отвърна готвачът. — Подходящо е за такава жега.
— Не пия — каза Блек.
— Аз пък пия — заяви Смитбак. — Дай го насам.
Нора отново погледна Уилард Хикс, който почука с показалец въображаемия часовник на китката си. Тя кимна и откачи въжетата от кея. Дизеловите двигатели изреваха и шлепът с ужасяващо скърцане започна да се отдалечава от пристана.
Холройд се озърна.
— Ами доктор Годард?
— Повече не можем да висим тук — отвърна Нора.
Обзе я странно облекчение: може би в края на краищата нямаше да й се наложи да се занимава с тази загадъчна дъщеря. Ако искаше, Слоун Годард можеше да ги настигне.
Докато шлепът бавно се завърташе и водата кипеше около кърмата, членовете на експедицията изненадано се спогледаха. Хикс за кратко наду сирената.
— Шегувате се! — извика Блек. — Не можете да тръгнете без нея!
Нора спокойно погледна смаяното му потно лице.
— Мога, естествено — възрази тя.
14.
След три часа „Ландлокд Лора“ се беше отдалечил на осемдесет километра от хаоса на пристанището Уахуип. Широкият нос на шлепа спокойно пореше тюркоазената повърхност на езерото Пауъл, двигателите равномерно бучаха и водата се плискаше в понтоните. Моторниците, джетовете и пъстрите корабчета постепенно изчезнаха. Експедицията бе навлязла в гигантски тайнствен свят от камък и наоколо цареше пълна тишина като в храм. Сега бяха сами в зелената водна шир сред тристаметрови скали и каменни пустини. Слънцето се спускаше ниско над Голямата тераса, Заливчето на неандерталеца оставаше отдясно, а далечният Залив на последния шанс — отляво.
Тридесет минути преди това Луиджи Бонароти беше поднесъл опушен на огън от ябълково дърво пъдпъдък, задушен в коняк, с грейпфрут и повехнали листа маруля. Това забележително постижение, някак си приготвено на паянтовата газова скара, бе сложило край дори на мърморенето на Блек. Бяха вечеряли край алуминиевата маса с по чаша освежително вино от Орвието. След това се пръснаха в летаргичен унес след храната в очакване да слязат на сушата.