Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Смитбак, който бе похапнал отлично и беше погълнал обезпокоително голямо количество вино, седеше с Блек. Преди вечеря журналистът бе пуснал няколко шеги за лагерното готвене и яхниите от бръмбари, но появата на храната го беше изпълнила почти с благоговение.
— Не бяхте ли автор и на онази книга за убийствата в нюйоркския музей? — питаше Блек.
На лицето на Смитбак грейна доволна усмивка.
— И за оная касапница в метрото преди няколко години?
Журналистът с величествен жест свали въображаемата си шапка.
Блек се почеса по брадичката.
— Не ме разбирайте грешно, според мен е страхотно — каза той. — Само че… е, винаги съм си мислил, че институтът е скромна организация.
— Е, истината е, че аз вече не съм Бил Смитбак, страшилището на таблоидите — отвърна Смитбак. — Сега работя в приличния достопочтен „Ню Йорк Таймс“ и заемам пост, на който доскоро е работил някой си Брайс Хариман. Бедният Брайс! И той е отразявал касапницата в метрото. Адски жалко, че моят шедьовър на разследващата журналистика беше неговата изгубена възможност. — Той се обърна и се ухили на Нора. — Виждате ли, аз съм образец за журналистическа почтеност, срещу който не може да възрази даже толкова задръстена институция като вашата.
Тя едва успя да се сдържи да не се подсмихне. В перченето му нямаше нищо забавно, въпреки че беше поднесено със самоиронични нотки. Нора раздразнително се извърна и за пореден път се удиви на идеята на Годард да включи журналист в експедицията. После погледна Холройд, който седеше на металния под с лакти върху коленете и четеше нещо, което според нея бе истинска книга: оръфан екземпляр с меки корици на „Коронадо и златният град“. Докато го наблюдаваше, той вдигна очи и се усмихна.
Арагон стоеше до перилата, а Роско Суайър пак беше при фургоните, дъвчеше тютюн, прелистваше старо списание и от време на време шепнеше на конете. Бонароти мълчаливо пушеше цигара, прехвърлил крак връз крак, и с отметната назад глава се наслаждаваше на чистия въздух. Нора бе изненадана и благодарна на усилията на готвача в този пръв ден от пътуването. „Вкусната храна сплотява хората“ — помисли си тя и си спомни оживения разговор, приятелските спорове за произхода на ловците Кловис и правилния начин за разкопаване на пещерен обект. Даже Блек се беше отпуснал и бе разказал един особено гнусен виц за проктолог, гигантска секвоя и датиране по пръстените на дърветата. Само Арагон беше мълчал — не точно надменно, по-скоро замислено.
Нора го погледна, неподвижно застанал до перилата, вперил очи в гаснещата светлина. Тримесечните разкопки на „Изгорения чакал“ в Галегос я бяха научили, че човешката динамика в такава експедиция е от огромно значение и неговото упорито мълчание ней харесваше. Нещо я смущаваше. Небрежно се приближи и се облегна на перилата. Той се обърна към нея и учтиво кимна с глава.
— Страхотна вечеря — отбеляза Нора.
— Поразителна — потвърди Арагон и сключи кафявите си длани над перилата. — Синьоре Бонароти заслужава похвала. Какво според вас има в онази негова кутия?
Говореше за стара дървена кутия с множество вътрешни отделения, която готвачът държеше заключена и ревностно криеше от другите.
— Не знам — отвърна Нора.
— Нямам представа как е успял да се справи.
— Само гледайте. Утре ще сме на осолено свинско със сухари.
Двамата се засмяха и Арагон отново се загледа напред към, езерото и безкрайните каменни грамади.
— Идвали ли сте насам и преди? — попита Нора.
Нещо пробяга в хлътналите му очи: сянка на силно вълнение, която бързо изчезна.
— В известен смисъл.
— Красиво езеро — неуверена в опита да го заговори, продължи тя.
Последва мълчание. Накрая Арагон отново се обърна към нея.
— Простете, но не съм съгласен с вас.
Нора внимателно се вгледа в лицето му.
— В началото на шейсетте години бях асистент в една експедиция, която се опитваше да регистрира обектите в каньона Глен, преди езерото да го залее.
Нора изведнъж разбра.
— Много ли бяха?