Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
— Роско Суайър? — попита тя.
Мъжът се обърна и свали шапка с жест, който едновременно беше и любезен, и ироничен.
— На вашите услуги — с изненадващо басов глас каза каубоят. Имаше буйни мустаци, увиснали устни и големи кравешки тъжни очи. Но в поведението му се долавяше някаква агресивност, дори свирепост.
— Аз съм Нора Кели — представи се тя и стисна малката му длан, груба като шкурка и мазолеста.
— Значи вие сте шефката — ухили се Суайър. — Приятно ми е. — Той хвърли поглед към седлото. — Какво носите?
— Това е моето седло. Помислих си, че ще искате да го натоварите с останалите във фургона.
Каубоят бавно нахлупи шапката си.
— Изглежда бая е влачено насам-натам.
— Използвам го от шестнайсетгодишна.
Суайър пак се усмихна.
— Археоложка, която може да язди.
— Освен това мога да поставям самари и да спъвам коне — отбеляза Нора.
Каубоят извади кутия с джинджифилови курабийки, пъхна една под мустаците си и започна да я дъвче.
— Не сте много скромна — с пълна уста отбеляза той и се вгледа в седлото. — От сарачница във Вале Гранде, шайенски стил. Ако някога решите да го продадете, свирнете ми.
Нора се засмя. Суайър започваше да й харесва с ироничния си тон.
— Вижте, другите вече са при огнения кръг. Какво можете да ми кажете за тях? Нюйоркчани, тръгнали на почивка, или…
— Повечето са ми непознати. Групата е смесена. Хората изглежда си мислят, че всички археолози са като Индиана Джоунс, обаче аз познавам доста, които не могат да яздят, даже от това да зависи животът им, или никога не са излизали от лабораторията и класната стая. Всичко зависи от работата, която са вършили. Басирам се, че до края на първия ден ще има поне два натъртени задника. — Нора се замисли за Слоун Годард, момичето от девическия колеж, и се зачуди как ще се справи с ездата.
— Добре де — продължи Суайър, — ако не си натъртят задниците, няма да им е забавно. — Той лапна втора курабийка и посочи с ръка. — Пътят е натам.
Огненият кръг се намираше на север от конюшнята, скрит в горичка хвойни и пинии. Нора тръгна по пътеката и скоро забеляза мъждукащия огън между дърветата. В широк пръстен бяха подредени огромни борови дънери. Огънят гореше в подножието на висока скала, тук-там осеяна с пещери. Пламъците се издигаха високо и обагряха пясъчника в зловещи цветове. Нора знаеше, че огненият кръг преди дълго пътуване е стар пуеблоиндиански обичай. След като беше присъствала на случая с мимбърските гърнета, не се изненада много на предложението на Годард. Това за пореден път демонстрираше уважението му към индианската култура.
Тя навлезе в светлината. Няколко фигури седяха на боровите дънери и тихо разговаряха. Като чуха стъпките й, се обърнаха. Нора веднага позна Аарън Блек, внушителния геохронолог от Пенсилванския университет, висок най-малко два метра, с огромна глава и длани. Брадичката му винаги беше вирната, което го правеше да изглежда още по-висок и му придаваше малко надут вид.
Първоначалното впечатление обаче не отговаряше на блестящата му репутация. Бе го виждала на множество археологически форуми, където като че ли винаги изнасяше доклад за развенчаване на нечие несигурно датиране — човек с интелектуална мощ, който очевидно обичаше да опровергава теориите на колегиите си. Блек обаче беше всепризнат майстор на датирането, от когото се страхуваха и въпреки това постоянно търсеха услугите му. Говореше се, че никога не е допускал грешка.
— Доктор Блек — поздрави Нора и пристъпи напред. — Аз съм Нора Кели.
— Ооо! — Той се изправи и стисна ръката й. — Приятно ми е да се запознаем.
Изглеждаше малко смутен. „Сигурно не му харесва, че шеф ще му бъде млада жена“ — помисли си тя. Нямаше ги вечните му папийонка и раирано сако от археологическите конференции. Те бяха заменени с чисто нов екип за пътуване в пустинята, който сякаш направо излизаше от страниците на някое модно списание. „Той ще е един от онези с натъртените задници — каза си Нора. — Ако преди това не умори коня си.“
Холройд се приближи и се ръкува с нея, неловко я прегърна и после засрамено отстъпи назад. Лицето му грееше като на малко момче, което за пръв път отива на лагер. Зелените му очи трескаво блестяха.
— Доктор Кели? — разнесе се глас от мрака. Към нея се приближи друга фигура, тъмен мъж на около петдесет и пет години, който излъчваше смущаваща, дори язвителна напрегнатост. Имаше поразително лице: матова кожа, черна коса, сресана назад, присвити очи и дълъг гърбав нос. — Аз съм Енрике Арагон. — Той стисна за миг ръката й. Пръстите му бяха дълги, чувствителни, почти женствени. Говореше ясно, с едва доловим мексикански акцент. Той също й бе познат от множество конференции, сдържан и затворен. Смятаха го за най-добрия физически антрополог в страната, носител на наградата „Хръдличка“7, но беше и лекар — изключително удобна комбинация, несъмнено предвидена от Годард. Нора за пореден път се удиви, че председателят толкова бързо е успял да осигури участието на специалисти от ранга на Блек и Арагон. Още повече я поразяваше фактът, че тези двама мъже, много по-възрастни и по-известни от нея, ще й бъдат подчинени. Тя се отърси от внезапно обзелото я съмнение: знаеше, че ако иска да води тази експедиция, трябва да започне да разсъждава и да се държи като ръководител, а не като главен асистент, който винаги отстъпва пред по-старшите си колеги.
7
Алеш Хръдличка (1869–1943 американски антрополог, роден в Чехия. — В. пр.