Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Терминалът на „Тагарт“, мислеше си тя, чуваше думите да пулсират през вцепенения й ум, като сбор от цялото бреме, което не беше имала време да претегли. Това беше терминалът на „Тагарт“, тази стая, а не гигантското помещение в Ню Йорк, това беше нейната цел, краят на коловоза, точката отвъд хоризонта, където двете прави линии на релсите се срещаха и изчезваха, дърпайки я напред, както бяха дърпали и Натаниел Тагарт; това беше целта, която Натаниел Тагарт беше видял в далечината, това беше точката, към която беше насочен непреклонният му поглед над движещите се в гранитната зала хора. Тъкмо заради това се беше посветила на „Тагарт трансконтинентал“, като на тялото на някакъв дух, който предстоеше да бъде намерен. Сега го бе намерила — всичко, което бе желала някога, беше тук, в тази стая, достигнато и нейно — но цената беше мрежата от релси зад нея, релси, които щяха да изчезнат, мостовете, които щяха да рухнат, семафорите, които щяха да угаснат… И все пак… Всичко, което някога съм желала, мислеше си тя, отклонявайки поглед от фигурата на човека с коси с цвят на слънце и с неумолими очи.
— Не е необходимо да ни отговаряте сега.
Тя вдигна глава — той я гледаше така, сякаш беше проследил стъпките на ума й.
— Никога не искаме съгласие — каза той. — Никога не казваме на някого повече, отколкото е готов да чуе. Вие сте първият човек, който научи нашата тайна преди да дойде подходящият момент. Но сте тук и трябва да знаете. Сега знаете истинската същност на избора, който трябва да направите. Ако ви е трудно, то е защото още мислите, че не е необходимо да бъде едното или другото. Ще разберете, че е необходимо.
— Ще ми дадете ли време?
— Не можем да се разпореждаме с вашето време. Не бързайте. Само вие можете да решите какво ще изберете да направите и кога. Знаем цената на това решение. Платили сме я. Това, че сте тук, може да направи избора по-лесен — или по-труден.
— По-труден — прошепна тя.
— Знам.
Той го каза толкова тихо, колкото говореше и тя, със същия бездиханен звук, и тя пропусна един миг, като в неподвижността, която следва удара, защото усещаше, че това — не моментите, когато я беше носил на ръце надолу по склона, а тази среща на гласовете им — беше най-близкият физически контакт помежду им.
Пълната луна светеше над долината, когато те се върнаха обратно в дома му — стоеше като плосък, кръгъл фенер без лъчи, сред светла мараня, увиснала в пространството, без да достига земята, и светлината сякаш идваше от необичайния, бял блясък на земята. В неестествената тишина на безцветната гледка земята изглеждаше забулена с воал на дистанцираност — формите й не се сливаха в пейзаж, а бавно плуваха наоколо — като фотография, отпечатана върху облак.
Изведнъж тя осъзна, че се усмихва. Гледаше надолу към къщите в долината. Осветените им прозорци избеляваха от синкавата мъгла, очертанията на стените им се разтваряха, дълги ивици мъгла се виеха между тях на апатични, бавни вълни. Изглеждаше като град, който потъва под водата.
— Как наричат това място? — попита тя.
— Аз го наричам Долината на Мълиган — каза той. — Другите му викат Дерето на Голт.
— Аз бих го нарекла… — не довърши. Той я погледна. Знаеше какво той вижда на лицето й. Той се извърна. Тя видя лекото движение на устните му, като освобождаването на дъх, който той бе сдържал. Сведе поглед, ръката й се отпусна до нея в колата, сякаш изведнъж беше станала твърде тежка, за да поддържа лакътя си сгънат.
Пътят ставаше все по-тъмен, докато се качваха нагоре, а боровите клони се срещаха над главите им. Над един скален склон насреща тя видя лунната светлина по прозорците на неговата къща. Главата й се облегна на седалката и тя остана неподвижна, спряла да забелязва колата, чувствайки единствено движението, което я отнасяше напред, загледана в блестящите капки вода по клоните на боровете, а всъщност това бяха звездите.
Когато колата спря, тя не си позволи да си даде сметка защо го гледа, докато излиза. Не осъзнаваше, че е застинала за миг, загледана в тъмните прозорци. Не го чу да се приближава, но почувства допира на ръцете му с болезнена сила, сякаш това беше единственото, което можеше да усети. Той я вдигна на ръце и тръгна бавно нагоре по пътеката към къщата. Вървеше, без да я поглежда, беше я притиснал до себе си, сякаш се опитваше да задържи потока на времето, сякаш ръцете му бяха още сключени около онзи миг, в който я беше вдигнал до гърдите си. Тя чувстваше стъпките му като едно-единствено движение към цел, като че всяка стъпка беше отделен момент, в който не смееше да мисли за следващия.