Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Джейкъбс ли отиваме? — попитах иззад гърба на баща ми.
— Да, Ланор.
Сдържан, направо нелюбезен отговор и както обичайно с възможно най-малко думи.
Едва сдържах тревожността си.
— Какво според теб се е случило?
— Очаквам да разберем — отвърна той търпеливо.
Имаше представители на всички семейства в града, с изключение на Сейнт Андрю, но те живееха най-далече и едва ли бяха чули изстрела. Насъбралите се хора бяха облечени най-разнообразно: халати, подаващи се краища на нощници изпод палтата, несресани коси. Последвах баща си през малката тълпа и двамата успяхме да си проправим път до вратата, а там в окаяния сняг бе коленичил Джеремая. Явно бе навлякъл панталоните си набързо, връзките на обувките му бяха развързани, а на раменете му имаше наметнат юрган. Старият му мускет, оръжието, което бе вдигнало тревогата, беше облегнато на стената. Огромното му грозно лице бе изкривено от болка, очите му бяха зачервени, а устните — напукани и кървящи. По принцип не показваше никакви емоции, затова гледката беше обезпокоителна.
Пастор Гилбърт си проправи път през множеството, клекна до Джеремая и заговори в ухото му.
— Какво е станало, Джеремая? Защо ни вдигна по тревога?
— Тя е изчезнала, отче…
— Изчезнала?
— София, отче. Няма я.
Глухият му глас предизвика вълна от мърморене сред тълпата, всеки зашепна на съседа си, освен баща ми.
— Няма ли я? — Гилбърт обви с длани лицето на Джеремая. — Как така я няма?
— Тръгнала си е или някой я е отвлякъл. Когато се събудих, не беше у дома. Нямаше я на двора, нито в хамбара. Наметалото й също го няма, но останалите й вещи са тук.
Когато чух, че гневната София, която вероятно бе решила, че няма какво да губи, не е разказала за посещението ми на Джеремая, буцата в гърдите ме се отпусна, макар до тогава да не бях осъзнавала, че я има. В този миг; Бог да ме прости, не се тревожех толкова за тъжната жена, бродеща из гъстата гора, колкото за собственото си участие в цялата история.
Гилбърт поклати побелялата си глава.
— Джеремая, сигурно просто е излязла за малко, може би на разходка. Скоро ще се върне и ще съжалява, че с разтревожила съпруга си.
Още докато произнасяше тези думи, всички вече бяхме убедени, че греши. Никой не се разхожда за удоволствие в такъв студ рано сутринта, веднага щом скочи от леглото.
— Успокой се Джеремая. Нека влезем вътре да се стоплиш, преди да си измръзнал… Остани с госпожа Гилбърт и госпожица Хибинс. Те ще се погрижат за теб, докато останалите търсим София. Нали, съседи? — каза Гилбърт с престорен ентусиазъм, докато помагаше на едрия мъж да стане на крака, а след това се обърна и към нас. В косите погледи между съпрузи и съседи се четеше неизказаният въпрос: значи младата невеста е напуснала мъжа си? Но никой нямаше смелост да противоречи на пастора. Двете жени въведоха олюляващия се, замаян Джеремая в къщата, а станалите се пръснахме на групи. Търсехме стъпки в снега с надеждата, че оставените от София следи не са унищожени от тези, които отговориха на зова за помощ на Джеремая.
Баща ми намери малки отпечатъци от обувки, които можеше да са на София, и двамата с него тръгнахме по тях. Погледът ми бе забит в снега, но мислите ми препускаха и търсеха причина тя да напусне дома си. Може би цяла нощ е будувала заради думите ми и на сутринта е решила да говори с Джонатан. Нямаше начин сблъсъкът ни да няма нещо общо с изчезването й.
Сърцето ми биеше лудо, докато следвах стъпките. Боях се, че те ще ни отведат до къщата на семейство Сейнт Андрю. Но когато влязохме в гората, снегът изчезна, а с него и отпечатъците от краката на София.
С баща ми вече не вървяхме по конкретна следа. Земята в гората беше шеметна мозайка от замръзнала пръст, заснежени участъци и мъртви листа. Нямах представа дали баща ми открива издайнически знаци, оставени от София по пътя — счупени клонки, смачкана шума — или продължава да върви, движен само от чувство за дълг. Крачехме успоредно на реката, чувах Олагаш вляво от себе си. Обикновено звуците от разбиващата се в скалите вода ме успокояваха, но не и днес.
София сигурно е била силно разтърсена, за да тръгне съвсем сама през гората. Само най-издръжливите го правеха, беше лесно да се загубиш сред еднаквите дървета.